Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Буйната й коса имаше цвят на мед, ярък слънчев лъч за миг проблесна в нея и тя заприлича на разкошна коприна. Беше облечена в тъмнозелен халат от естествена коприна, небрежно завързан през кръста. Превъзходно скроената дреха прилепваше, към тялото и като втора кожа, ясно очертаваше женствените й форми и особено дългите бедра. Едновременно с това прикриваше онези части на тялото й, които, в най-интимните си помисли, тя тайно ненавиждаше. В целия апартамент, включително в банята, нямаше нито едно огледало, но това не пречеше на гардероба й да съдържа множество свръхелегантни дрехи.

— Да — вдигна слушалката тя.

— Какво те забави толкова дълго, скъпа? — бръмна в ухото й гласът на Пеър. — Сигурно нещо отвратително, нали?

— Не е достатъчно отвратително — въздъхна Гелда и затвори очи.

— Съвсем в стила на моето момиче — засмя се Пеър, после вече сериозно попита: — Добре ли си, Гелда?

— Да, защо?

— Напоследък не излизаш, момичетата питат за теб, липсваш им…

— И те на мен — отвърна Гелда, питайки се дали наистина е така. — Напоследък мисля много, Пеър.

— Миличката ми — търпеливо въздъхна Пеър. — Нали знаеш, че мисленето е вредно за душата? Трябва по-често да излизаш, да идеш на един-два приема.

— Прекрасно знаеш, че не обичам тези неща! — сопна се Гелда.

— О, моля те! — огорчено възкликна Пеър. — Просто исках да те разсея, защото те обичам. Наистина те обичам!

— Да, може да се каже, че имам известна стойност за теб.

— Моля те, Гелда, престани да говориш по този начин! — сопна се на свой ред Пеър. — Пълна си с противоречия както винаги, затова ти прощавам. Няма бог знае колко хора на този свят, които обичам, особено момичета. Ти си единственото изключение.

— Аз съм едно от гаджетата, а? — упорито настоя Гелда.

В слушалката прозвуча отчаяната въздишка на Пеър.

— Скъпа, трябва ли отново да ти напомня, че ти беше тази, която ме потърси? Да, аз действително ти доставям клиентите, които са страхотно специални, признавам. Но хиляда долара на вечер са нищо, когато става въпрос за тялото ти от носа надолу! Сигурно можеш да вадиш повече за час, но какъв е смисълът, мила? Няма да те направи щастлива, нали? Въпреки всичко не мога да кажа, че си едно от гаджетата. Господи, та разликата е огромна! Хората се молят за теб, мила моя — ето я разликата!

— Имаш ли нещо? — хладно я прекъсна Гелда.

Пеър отново въздъхна, после каза:

— Да. Деър, актрисата, сигурно я помниш…

— Помня я.

— Тя иска теб и никоя друга.

— Добре.

— Имаш ли всичко необходимо? — полюбопитства Пеър.

Гелда се замисли.

— Пукнатините бяха току-що замазани, но коприната…

— Следобед ще пратя Лоулес да я смени. Друго?

Гелда си мислеше за огромния „Ремингтън“, военноморски образец с дълго дуло и полирана дървена дръжка, който владееше отлично. Ненапразно го наричаха „майстор шести разряд“ поради внушителния му барабан, но не само поради него.

— Да — сънливо промърмори тя. — Четири сарми и малко сос… — Помълчаха, после добави: — Пеър, кажи на онзи тип да не слага лук, защото съм на работа!

— Ето така те искам — засмя се гласът на Пеър в ухото й. — Но тази вечер ще бъде повече удоволствие, отколкото работа.

Дано да е така, помисли си Гелда и отново хвърли поглед към ясния летен ден зад прозореца. Реката от сол й намигна и я ослепи.

Цялото помещение беше изградено от дърво. При подреждането на дъските, блестящи от пресен лак, бяха използвани единствено дървени пирони и лепило.

Беше правоъгълно, по-широко, отколкото дълго, с висок таван и майсторски монтирано осветление. На пръв поглед изглеждаше като обикновен гимнастически салон, с тази разлика, че в дъното му се издигаше нисък дървен парапет и липсваха каквито и да било уреди.

Вътре имаше дузина мъже в бели кимона, наредени един срещу друг в редица по шестима. Всеки държеше гладка дървена пръчка с малък предпазител около ръкохватката. Кроукър би ги взел за саби, ако не бяха напълно лишени от ръбове или остриета. Всички бяха японци, никой не носеше маска. Повечето бяха на възраст между двайсет и трийсет години, макар че двама очевидно бяха над четиридесетте, а едно от момчетата — съвсем хлапе.

Между двете редици, на няколко крачки от парапета, се беше изправил мъж в сиво кимоно. Беше дребен и напълно плешив, поради което беше трудно да се определи възрастта му. Кроукър му даде някъде около четиридесет и пет. Мъжът издаде рязък вик и двете редици се приближиха една към друга, заемайки бойна стойка.