Эрик Ластбадер - Кървав сняг

За негова чест руснакът остана на разстояние. Той тръгна към къщата, от която Аника току-що бе излязла. Като видя какво става, тя се затича към Джак. Много преди да стигне до него обаче, Каркишвили я пресрещна и я дръпна встрани, така че Джак и Али да останат сами.

Джак усети морския бриз в косата и върху страните си. Беше мек и влажен, с дъх на сол и фосфор. Облаците над главата му изглеждаха неспособни да помръднат, сякаш някаква гигантска ръка ги беше приковала към местата им. Заслуша се в ударите на вълните, но не чу нищо. Сякаш целият свят беше притаил дъх.

— Али — повика я той тихо, но не направи опит да я докосне или дори да се приближи още до нея, — не искаш да се самоубиеш, знам, че не го искаш.

Докато трепереше и зъзнеше, тя го погледна със зачервените си очи и изкрещя:

— Дойде ми до гуша от хора, които влизат в главата ми и ми нареждат какво да правя!

— Али, моля те, кажи ми…

— Не мога, не мога! — изплака тя.

Ръцете й се свиха в юмруци и тя започна да го удря по гърдите, сякаш той беше физическото изражение на ужаса, който я бе обхванал.

Изправен пред нарастващата й истерия, той знаеше, че трябва да запази самообладание. Не се опита да спре ударите й, нито да ги избегне.

— Защо не можеш?

— Защото…

Тя сякаш искаше да го нарани и може би така да нарани и самата себе си.

— Защото… — Гласът й беше толкова слаб и дрезгав, че му се наложи да я дръпне по-близо до себе си, за да я чува. — Сега ще ме намразиш, ще ме намразиш завинаги.

— Откъде ти дойде това наум? Защо бих те намразил?

— Защото те излъгах — призна тя и сякаш я обхвана ужасен страх. — Излъгах, не ти казах цялата истина.

Той я хвана в прегръдките си и прошепна в ухото й:

— Никога не бих могъл да те намразя. Обичам те безусловно. — Целуна я по бузата и добави: — Но мисля, че трябва да ми кажеш онова, което ти причинява толкова много болка. Не е здравословно да го таиш в себе си.

— Твърдиш, че ме обичаш, но това ще се промени в мига, в който ти кажа — изсумтя насмешливо тя през сълзи.

— Направи го тогава. — Той я отдалечи от себе си, за да може да погледне в очите й.

Юмруците й се бяха отпуснали и пръстите й трепереха върху гърдите му.

— Остави ме сам да реша, вместо ти да решаваш от мое име. Довери ми се. Довери се на двама ни.

Светлината напусна очите й. Тя го гледаше, сякаш без да го разпознава, и той я притисна отново към себе си и й прошепна:

— Не си отивай, Али. Остани тук с мен. Тук си в безопасност, в безопасност си. — Говореше й точно както й беше говорил, когато я бе спасил от тъмното място, където я беше отвел Морган Хер.

Главата й се отпусна тежко върху гърдите му. Тя сякаш дишаше едва-едва.

— Али, моля те, няма да те намразя, каквото и да се случи. Обещавам ти.

Той усети върху себе си въздишката й — дълго издишване, което показваше, че едновременно се предава и примирява. Тялото й беше отпуснато и крехко, сякаш се налагаше да даде всичко, дори и физическото си присъствие, за да направи ужасяващия скок, който той искаше от нея.

— Аз… Излъгах те за онова, което се случи на сутринта, когато Ема загина.

— Какво? — Той беше очаквал някакво ужасно разкритие за онова, което й бе сторил Морган Хер, но не и това.

— Знаех си. — Тя се сгърчи в прегръдките му, опитвайки се да се отскубне. — Знаех си, че не трябва да си отварям голямата уста.

— Не, не — побърза да каже той. — Продължавай. Какво се случи тогава?

Гласът й беше глух, сякаш не говореше на него, а в него. Сякаш думите й бяха отправени към нещо вътре в него, с което тя отчаяно се нуждаеше да се свърже.

— Аз… Когато ме попита, ти казах, че не съм била там и че не съм знаела какво е намислила Ема.

— После ми каза, че според теб е отивала да се види с Хер.

— Това беше лъжа. Знаех къде отива, защото тя ми беше споделила. — Гласът на Али стана още по-неясен и изпълнен с чувство на вина и отчаяние. — Бях там. Тя ме помоли да я закарам. Каза ми, че цяла нощ не е спала и не е в състояние да шофира. — Тя се притисна към него и отново се разплака.

— Отвърнах й, че не мога. Съчиних си фалшиво извинение, понеже се страхувах и не исках да се забърквам. И тя умря, защото бях такава пъзла. Ако я бях закарала, нищо лошо нямаше да й се случи и сега тя щеше да е жива.

— Иран — каза президентът Юкин — е тема от най-голямо стратегическо значение.

Той поклати голямата си глава с остри и груби черти. Очите му бяха като въглени, които бяха прогорили лицето му надълбоко. Носът му беше осеян с дупчици и белези — вероятно от болест в детството.