Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Историята учи, че корупцията се ражда по висините и оттам плъзва надолу. Изкушението ще бъде твърде силно дори за нас, които сме повече от обикновени смъртни. Колкото по-убедени сме в своето могъщество, толкова по-малко реална власт ще притежаваме. Такава е аксиомата на властта.

Бъди внимателна, дете мое. Бъди търпелива. Сторила съм всичко необходимо да родиш син, който ще сложи край на тази опасна война. Заради него ще си създадеш врагове — могъщи врагове, които ще направят всичко възможно да те унищожат.

— Плашиш ме, бабо…

— Това е хубаво. Страхът в случая е най-добрия помощник. Стой в сянката, дете и чакай да удари твоя час!

— Как ще разбера кой от синовете ми ще бъде избраникът, бабо?

— Не зная. Дори хора като нас са безсилни да надникнат толкова дълбоко в бъдещето. Когато се раждаше, аз усетих необикновената ти съдба… Но едва днес, в деня на твоето пробуждане, успях да надникна в дълбините на твоя супермозък и оттам разбрах, че избраникът ще се появи на света чрез теб…

Минако разпери ръце, наслаждавайки се на тъмнината, която се увиваше около нея като огромна змия. Могъществото на живота я пронизваше с омайващ аромат. Какво щастие, доволно въздъхна тя. Да дадеш живот на най-важното дете! Концентрира мисли върху долната част на корема си. Все още беше твърде млада, но притежанието на „макура но хирума“ и позволяваше да си представи как в утробата й ще намери място друго живо същество. Лисицата сякаш изведнъж стана по-голяма.

— Противно на това, което си мислиш в момента, твоята дарба ще бъде бреме за теб. Скоро бариерите на времето ще паднат и то няма да има значение. После пред очите ти ще изплува бъдещето…

— Прекрасно! — извика Минако и плесна с ръце.

— Глупаво момиче! — скастри я лисицата. — Да виждаш бъдещето е ужасно. Можеш да ми вярваш, защото и аз съм била като теб… Представи си какво те чака, когато започнеш да четеш мислите на другите… Сега мислиш, че ще е забавно да знаеш какво възнамеряват да правят хората около теб още преди да са го направили, нали? Мислиш, че това е огромно предимство. Може би е така… Но после ще разбереш, че в главата ти непрекъснато, ден и нощ, ще звучи какофонията на безброй гласове, от които никога няма да се отървеш. Колко време ще издържиш?

Лисицата бавно заобиколи Минако, задните й лапи очертаха нещо като окръжност около момичето.

— Същото е и когато виждаш бъдещето… Тежестта на събитията нараства в геометрична прогресия и накрая човек не издържа… Много от нас полудяват…

— А другите? — попита Минако. — Нали трябва да има изход от това положение?

На лицето на лисицата отново се появи онази невероятна усмивка и Минако усети, че баба й е доволна от нея.

— Да — отвърна лисицата. — Изходите са два. Първият е този, който избра майка ти — пътят на неосъзнатия звяр. Просто изключваш „макура но хирума“ от съзнанието си. А вторият е изпълнен с лъжи, измами и заблуди…

— Това ли са единствените възможности?

— Да — кимна лисицата.

— Искам да виждам надалеч — промълви Минако. — Толкова надалеч, колкото мога…

Кабуто доволно започна да ближе козината си.

— Това означава, че те чакат велики дела, дете! — главата й се повдигна, блестящите й очи се забиха в лицето на Минако. — Велики, но и ужасни. Защото, въпреки силата на своята дарба, ти ще имаш моменти на затъмнение. Тогава няма да можеш да виждаш бъдещето на никой от тези, които те заобикалят, или това бъдеще ще бъде ужасно, а ти ще бъдеш безсилна да го предотвратиш… Няма значение. Все още е рано и няма да ме разбереш… Важното е, че избра своя път и вече нищо не може да те отклони от него. Пробуди ли се „макура но хирума“ веднъж, тя вече никога не може да заспи…

— Разбирам, бабо.

За пръв път от началото на тази необичайна среща върху лицето на лисицата се изписа изненада.

— Наистина ли, дете мое? — попита тя. — Дано да е така!

Много години изминаха от утрото на този разговор, много пъти Минако се беше проклинала за пътя, който избра тогава. Припомняйки си подробностите му — живи и ярки в съзнанието й, — тя често си мислеше, че баба й беше прибягнала до измама, за да събуди „макура но хирума“ в душата й. Но това не намаляваше уважението и възхищението, което Минако изпитваше към старицата, явила се пред нея в образа на червена лисица.

Лежеше в мрака е широко отворени очи, до слуха й достигаше тихият шепот на дърветата отвън, приглушените звуци, които издаваха нощните насекоми… Отново потъна в своите видения.