Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Улф беше свикнал да работи на тъмно, да гради хипотезите си върху предположения. Това беше част от работата на всеки детектив. Но сегашната ситуация беше доста особена и това несъмнено се дължеше на Шика, или по-скоро на личното му отношение към тази жена… Красивата японка го привличаше неотразимо, дълбоко в душата му нарастваше горещото кълбо на любопитството, нищо не бе в състояние да го ограничи…

Съзнаваше, че е по-разумно да мисли за тази жена като за заподозряна в убийство и вероятно ще се окаже член на загадъчната организация „Черният кинжал“, вместо непрестанно да извиква в главата си спомена за тайнствения синкав огън, пламнал във вътрешностите на убиеца Аркильо и превърнал лицето му в пепеляво желе…

Остана дълго време под открито небе, сетивата му жадно поглъщаха гледката на природата, звуците и ароматите, които го заобикаляха — земята и дърветата, чуруликането на птиците и шепота на водата… Накрая пръстите му посиняха от студ, тъпа болка се появи около шевовете на ранения му крак. Въздъхна и с нежелание се отправи обратно към къщата.

Стана и пристъпи към прозореца едва когато навън се разнесе приглушено боботене на автомобилен двигател. Смрачаваше се, лампите около къщата се бяха включили от автоматичното реле и хвърляха разсеяна светлина върху черната настилка на алеята.

От двете страни на входната врата светеха старинни бронзови фенери — от тези, които в началото на миналия век са били използвани за карети. Влажните плочи на пътечката се виждаха съвсем ясно.

Очакваше да види джипа „Чероки“ на Стийви, но вместо него пред вратата на гаража спря новичък, блестящочерен „Корвет“. Шофьорската врата се отвори и на чакъла стъпи стройна жена, чиято фигура неясно се очерта на фона на вечерното небе.

Улф отиде до входната врата и я отвори. В лицето го лъхна хладен ветрец, някак омекотен от полъха на приближаващата пролет. Пристъпи напред към покритата площадка пред входа, мрежата против комари меко се захлопна зад гърба му. Дъждът беше спрял, но всичко беше подгизнало от влага. Около фенерите кръжаха мушици, над тъмните корони на дърветата проблясваха първите звезди — едри и ярки като излъскани изумруди.

Очите му проследиха движението на жената по пътечката, сърцето му се сви от невероятно силно предчувствие.

Най-напред видя блестящите тъмнокафяви очи над високите скули, после погледът му се плъзна по чувствените устни и малката, решително вирната брадичка. Гъстата коса падаше свободно към раменете. Носеше къса блузка от фина черна вълна, черният ластичен клин подчертаваше скулптурното съвършенство на дългите й бедра, на раменете й беше наметнат бледожълт пуловер, който някак странно подчертаваше безупречната форма на малките, твърди гърди. Обици от великолепни черни опали хвърляха ослепителни светкавици, късите ботушки гальовно се увиваха около тънките глезени, на ръцете й имаше черно-бели шофьорски ръкавици от мека, отлично обработена кожа. Походката й беше уверена, дори малко агресивна.

Сънища, фантазии и действителност се смесиха в главата на Улф, тялото му потръпна, сякаш разлюляно от могъщи вихри. В душата му се бореха слисване и изумление, мъчително желание и необяснимо чувство за вина. Защото по каменните стъпала към него се изкачваше изящната японка Шика, която вероятно беше помощничка на Сума, негов фотограф и съучастник… Жената, която може би е отговорна за четири брутални убийства.

— Най-хубавото нещо на клубовете е, че човек може да контролира кой влиза и кой излиза от тях — промърмори Торнбърг Конрад III и запали пурата си. — Някога целият свят беше устроен така, но това беше отдавна, много отдавна… Предполагам, че не трябва да изказвам носталгичните си чувства на глас…, Всеки ще ги вземе за дрънканици на старец, който се е сбогувал с живота. — От пурата се издигнаха гъсти облаци дим: — Но на практика аз съм в крак с последните достижения в много области на науката — медицина, електроника, компютри, биотехнологии… Затова не бива да ме приемате като склеротик, потънал в спомени за младостта…

— Подобна мисъл никога не е минавала през главата ми — отвърна Стийви Пауърс.

Устните на Торнбърг се разтеглиха в хладна усмивка.

— Госпожо, вие с положителност знаете как да се обличате!

— Благодаря — отвърна Стийви, кръстоса крак върху крак и се намести в стола си. След като се раздели с Улф, тя не пое към града, а към малкото летище на Ийст Хамптън, където я очакваше частният самолет на Торнбърг.