Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Минако живееше във вила извън града, проектирана от един от най-добрите млади японски архитекти. Сградата представляваше странна смесица от противоположности — светли и открити пространства се редуваха с тъмни уютни ъгълчета, в строителните материали се наблюдаваше дори противопоставяне. Тежките гранитни основи отстъпваха място на ефирни помещения, преградени единствено от оризова хартия, ефектът беше поразителен. Човек имаше чувството, че присъства на филмов монтаж, всеки кадър от който отрича предишния, но едновременно с това се слива с него в една неповторима хармония.

Вилата се издигаше в средата на изящно подредена градина, чиято простота контрастираше отлично на тежката, почти барокова постмодернистична постройка. Всъщност определението „постмодернизъм“ едва ли можеше да покрие цялото многообразие на тази необикновена сграда, в чиято конструкция личаха елементи от будизма и шинтоизма, а дори и от архитектурата, характерна за епохата Едо.

Входното антре от гранитни плочи и лакирано дърво, централно място в което заемаше стар дървен шкаф за обувки, беше едно от многобройните помещения, който имаха за цел да прокарат мост между външния посетител и интимната усамотеност на вилата. Подобно на концентричните кръгове в императорския дворец, и тук стаите бяха изградени така, че да разкриват оригиналността на архитектурата си с плавна последователност, да осигуряват на човешкото съзнание необходимото време за адаптация към съответния стил. В това отношение съществена роля играеше и разногласното ехо, което, подобно на непознат аромат, събуждаше в душата на посетителя особени, съвсем интимни реакции.

Стаите приличаха на каюти в огромен кораб, а тъмнеещата зад прозорците градина навяваше асоциации с безбрежния океан, тайнствен и опасен…

Също като бъдещето, което за пръв път в живота си Минако не успяваше да обхване. Но с миналото не беше така и за момента тя беше доволна, че спомените все още са живи в съзнанието й.

Раждането на нейната „макура но хирума“ стана на годишнината от смъртта на баба й — малката и пъргава Кабуто, която беше основала фирмата „Шиан Когаку“ за производство на „таби“ — традиционните японски къси чорапки с един пръст.

Кабуто беше изиграла решителна роля при раждането на Минако, което — по думите на майка й — било изключително тежко и продължително. Този дълг трябваше да бъде платен.

Случи се така, че Кабуто почина точно на рождения ден на Минако и единствените спомени на момичето бяха свързани с гроба на баба й, изкопан в едно отдалечено шинтоистко гробище извън чертите на Осака. Отначало, все още твърде малка, тя ходеше там с майка си, но когато поотрасна и вече можеше да се ориентира, започна да изпълнява дълга си сама.

Сама беше и на единадесетия си рожден ден. През нощта беше валяло и над гробището се стелеха изпарения, пропити с аромата на лечебните билки, които растяха на воля между плочите.

От смъртта на Кабуто бяха изминали точно осем години, спомените в главата на момичето бяха толкова бледи и неясни, колкото съседните надгробни плочи, полускрити зад пластовете изпарения.

Започна изпълнението на шинтоистките ритуали механично, мислите й тичаха в съвсем друга посока. Скоро приключи, изтръска сухите листа от коленете си й се обърна да си върви.

Нещо обаче я накара да спре и да се обърне към гроба. Върху плочата седеше червена лисица с подвита между краката опашка.

— Здравей, внучке — каза лисицата, а устата й се разтвори като за прозявка. — Помниш ли ме? Аз съм Кабуто…

Минако потръпна от изненада. Ощипа се, потърка очи, но лисицата си беше там — върху плочата. Устата й беше раззината в подобие на усмивка. Минако се огледа с надеждата, че и някой друг вижда това чудо. Но тази част на гробището беше абсолютно пуста.

— Бабо — прошепна най-сетне тя. — Те се лисица…

— Такава съм — кимна Кабуто. — За момента…

— А можеш ли отново да станеш Кабуто? — зяпна насреща й момичето.

— Но аз съм Кабуто, дете!

— Имам предвид онази Кабуто, която познавах…

— А, онова мизерно тяло — презрително изсумтя лисицата. — За какво ми е? Почти триста години чаках да се отърва от него… Ще се съгласиш, че това е доста дълго време, нали?

Минако не знаеше какво да отвърне и само кимна с глава.

Лисицата се надигна, скочи от плочата и се настани пред нея. Вдигна лапа и леко се почеса по носа.