Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— Сега всичко ми прилича на сън — призна той.

— Вероятно защото научаваш, че в живота съществуват много и различни реалности — стисна ръката му тя.

— Минаха покрай остъклената веранда, врязана дълбоко в градината. Вътре светеше жълтеникав лампион, на фона на който се очертаваше тъмният силует на Южи. Пъхнал ръце в джобовете си, той гледаше към тях, но едва ли ги виждаше.

— Бедният ми брат — промълви Шика. — Цял живот е бил като лазер, като лъч ослепителна светлина, насочен в бъдещето. Умът му неизменно търси загадките на науката, но в замяна на това не е в състояние да разреши дори и най-простата гатанка, която му задава обикновеният живот…

Пусна ръката на Улф, прекоси затревената площ и отвори остъклената врата на верандата. Улф бавно я последва и неволно чу репликите, които си размениха.

— Добре ли си, Южи-сан?

— Опитах се да открия Вакаре, но не успях — отвърна Южи.

— Той е мъртъв, Южи — тихо промълви Шика. — Видях тялото му в „Забранените мечти“.

Южи не я погледна, но тя улови отблясъка на лампата в зениците му.

— От какво е умрял?

— Полицията няма никаква представа. И едва ли ще има, в случай че Вакаре е станал жертва на Достопочтената майка…

Той само кимна с глава.

— Бедничкият — пристъпи към него тя. — Предателствата на живота те съсипват, нали? — направи опит да надзърне в очите му, но той се дръпна. — Можеш да останеш тук докогато пожелаеш… — Отчаяно й се искаше да му каже нещо повече, да му предложи помощта си. Но не биваше да го унижава. Стига му предателството на родната му майка и на най-близкия приятел. Тя беше длъжна да пощади последните остатъци от достойнството му, да покаже, че вярва в силата на духа му, който ще го изведе от агонията.

— Не — потръпна той. Само в Шиан Когаку се чувствам у дома си. Винаги е било така. Освен това ме чака работа. Трябва да назнача нов вицепрезидент на компанията, а после да подготвя лекциите, които ще чета в Съединените щати. Сега повече от всякога трябва да обогатяваме познанията на американците за нас. Казуки също ме безпокои… В главата ми се върти една идея, която може би ще й помогне… Едва тогава ще мога да кажа, че създаването на Оракула не е било напразно.

Шика мълчаливо гледаше как се насочва към вратата. Не я попита за Минако, не я потърси… Това беше нейното наследство.

Поклати глава и се върна в градината при Улф.

— Сега какво ще правим? Привържениците на „Тошин Куро Косай“ са разпръснати из целия свят… Но организацията функционираше по такъв начин, че лишена от вожд, бързо ще започне да се разпада…

— Пред нас има две възможности — вдигна глава той. — Или да преследваме тези хора като бесни кучета до края на дните си, или просто да ги оставим на произвола на съдбата.

И двамата си даваха сметка, че за момента тази дилема е неразрешима, а покрай нея ще възникнат още хиляди проблеми. И двамата знаеха, че още не са готови да ги посрещнат…

Продължиха разходката си, хванати за ръце. По клоните на дърветата пърхаха пойни птички, мелодичните им трели кънтяха в сгъстяващия се мрак. Спряха пред една каменна скамейка без облегалка, която беше точно толкова неудобна, колкото изглеждаше. Въпреки това се отпуснаха на нея и потънаха в мълчаливо съзерцание на бавно спускащата се нощ.

— Имаме се взаимно, Улф — едва чуто промълви тя.

— Да — кимна той, но нещо неизказано остана да виси във въздуха.

За колко време? Това беше въпросът, който се прокрадваше в думите на Шика. Ужасната съдба на Достопочтената майка и Минако висеше като тежък облак над главите им. Защото си даваха ясна сметка, че след време тя ще бъде и тяхна съдба. Нима няма спасение от злокачествените странични ефекти на „макура но хирума“? Нима са обречени на бавна лудост?

Улф разтърка слепоочието си, очаквайки появата на онзи странен глас. Вече знаеше на кого принадлежи той: на Хана. По някакъв тайнствен начин тя беше успяла да открие път за бягство от своя затвор, от желязната хватка на Оракула. Може би ще посочи подобен път и за тях… Не, това е невъзможно, поклати глава Улф. В крайна сметка тя не успя да спаси дори себе си…

— Трябва да има някакъв изход, Улф.

— Може би — отвърна той. — Но и двамата видяхме, че бъдещето не ни предлага нищо…

— Но след това сключихме договор, нали? Обещахме си никога повече да не използваме тази дарба. Хората не са създадени, за да виждат бъдещето.

— Изкушението да нарушим договора ще бъде много силно — въздъхна той. — Мислиш ли, че ще можем да му устоим?