Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Остана да лежи неподвижно, все още без да усеща болка. Нейното място беше заето от силния шок. Даваше си сметка, че е тежко ранен, тъй като виждаше неестественото положение на ръката и единия си крак. Нещо му пречеше да диша, устата му се изпълни с кръв…

Опита се да направи оценка на положението, макар че шокът му пречеше да прецени колко дълго е лежал на пода — минута или часове…

В един момент усети, че кожата му настръхва. Очите му уловиха някакво движение вляво и механично се извъртяха по посока на стълбището. Едва тогава в съзнанието му изплува спомен за силата, която го беше изхвърлила през парапета на горния етаж.

— Господи, колко кръв! — въздъхна Джейсън Йошида, изправен над сгърченото тяло. — Сенаторе, целият сте натрошен!

Ленфант направи опит да раздвижи ръката си, но Йошида я настъпи с тока на обувката си.

— Не, не, сенаторе! Това няма да ви помогне! — наведе се и измъкна миниатюрния кинжал, с който Ленфант никога не се разделяше. — Няма смисъл и да звъните на господаря си. Не искам да бъде предупреден за нашето посещение, нали разбирате?

Ленфант окончателно се отказа от идеята да произведе някакъв звук. Болката го връхлиташе с огромна сила, долната част на тялото му бързо започна да изтръпва. Но мозъкът му функционираше безотказно и той изведнъж разбра кой е пращал във вечността всичките онези необяснимо починали сенатори… Разбира се, това нямаше да му помогне.

— Уверявам ви, че нищо няма да му кажа — добави Йошида и нанесе рязък удар в сърдечната област на Ленфант. Нещастникът подскочи като жаба върху дисекционна маса, очите му изскочиха, от устата му бликна кръв.

— Господи, сенаторе! — въздъхна Йошида и се приведе напред. — Приличате на самата смърт!

— Каква е годишната заплата на Ленфант? — попита Хам, приведен над чертежите.

— Сто хиляди, плюс свободен достъп до офиса и оборудването му — отвърна Йошида.

Японецът току-що се беше завърнал от посещението си в дома на Ленфант, трупът на бившия сенатор вече не съществуваше. Следи от него можеха да се открият само в случай, че алигаторите във вашингтонския зоопарк са пропуснали да забележат някоя част от анатомията му.

— Вдигни я на сто и петдесет и му кажи, че ще има на разположение кола по свой избор — нареди Хам. — Този човек е истинска златна мина, тръпки ме побиват при мисълта, че може да ми бъде противник…

Чертежите на подобренията даваха ясна представа за вътрешното разположение на „Грийн Бранчиз“. Беше странна постройка с три надземни и четири подземни етажа. По всяка вероятност Торнбърг е наредил разбиване на основите и прокопаване на допълнителните етажи.

При по-внимателен оглед обаче всичко идваше на мястото си. Футуристичната техника и оборудването, които Торнбърг е предоставил на своя екип, несъмнено се нуждаеха от достатъчно лабораторно пространство, надеждно защитено от прах и слънчева светлина, както и от нежеланото присъствие на външни лица. Най-доброто решение несъмнено бе тези лаборатории да бъдат вкарани под земята, докато надземната част на сградата остава за администрацията и рутинната дейност на клиниката.

Идеята им беше да проникнат в клиниката и да открият всички материали, свързани с незаконни опити върху хора, независимо дали те се съхраняват на магнитни дискове, фото– или видеоленти.

— Искам да прекратя бизнеса на баща си, а не да го убия — поясни Хам.

Плановете на допълнителното строителство бяха изключително подробни. Те показваха кои офиси за какво се използват — администрация, счетоводство, болнични стаи, помещения за дежурните сестри, рентген и за останалите рутинни клинични изследвания. Подземните помещения бяха на отделни чертежи и те недвусмислено сочеха предназначението им — биомедицински изследвания и научноизследователска дейност.

Хам беше този, който откри достъпа до тях. На три преки от клиниката имаше стар трафопост, изключен от мрежата след разширението на „Грийн Бранчиз“, включващо и нова, далеч по-мощна подстанция. Но между него и сградата имаше прокопан тунел, който, в случай че не е зарит, несъмнено щеше да ги отведе до първия подземен етаж.

Йошида внимателно прегледа архитектурните планове, но не откри следи от преустройство на някогашното мазе. Там се помещаваха стари контейнери за отпадъци, които по всяка вероятност продължаваха да бъдат използвани и днес.

Остатъкът от деня употребиха за уточняване на плана си. За всичко беше помислено, нищо не беше оставено на случайността. Още час и половина им отне подготовката на оборудването, после излязоха да вечерят в „Оксидентъл Грил“.