Эрик Ластбадер - Черният кинжал

— „Макура но хирума“.

— Какво?!

— Защо си изненадан, Южи-сан? Това е съвсем естествено. Просто извлякох необходимите елементи от твоите ДНК. Нали това е част от основните ми функции?

Южи вярваше в далеч повече чудеса от обикновените учени, особено след създаването на Оракула. Но и неговото съзнание си имаше своите граници. При никакви обстоятелства не можеше да допусне, че структурата на Оракула може да копира и възприеме нещо толкова нематериално като „макура но хирума“. Но въпреки това той му предлагаше доказателство за обратното…

— Страхувам се, че не разбирам нищо — мрачно поклати глава той, ръцете му продължаваха да притискат безжизненото тяло на любимата сестра. — Хана е мъртва!

— Реагираш на тялото й. Мога да те уверя, че то изобщо не й липсва. Тук се чувства отлично…

Южи се замисли, после вдигна глава:

— Може ли да разговаря пряко с мен?

— Аз правя това в момента, Южи-сан.

— Имах предвид самата Хана…

— Аз съм самата Хана.

— Не разбирам — объркано поклати глава Южи.

— Тук не мога да ти помогна.

Южи изпъшка и опита още веднъж:

— Имах предвид, че… — замисли се в опит да открие начин да обясни на Оракула точно какво има предвид. — Ти си създал една нова самоличност. Но тя не принадлежи на Хана, нея аз познавам добре…

— Разбирам — отвърна машината. — Но и ти трябва да разбереш, че Хана е променена, Южи-сан. Давам си сметка, че хората трудно възприемат метаморфозите, но такава е човешката природа…

— Откога стана и шегаджия? — горчиво се усмихна Южи.

— Хана притежава това качество.

— Хана ли? — стресна се Южи. — Тя никога не е имала чувство за хумор!

— Хана притежава още много качества, които ти не познаваш, Южи-сан. Вече е време да разгадаем тайните. В момента е много по-близо до теб, отколкото е била физически.

— Обясни ми това.

— Хана не беше съвършена в човешката си обвивка. Разбира се, тя не знаеше това. Знаеше само, че е нещастна. Изпита инстинктивно привличане към мен. В началото не разбираше този факт, но сега го знае отлично. Аз не притежавам тяло в общоприетия смисъл. Нямам физическа връзка със света, който познавате. Аз съм чиста мисъл, освободена от многобройните недостатъци на човешкия мозък.

Оракула замълча за момент, а Южи отново усети някаква промяна.

Внимателно пусна тялото на Хана и пристъпи по-близо до машината. Вече беше сигурен, че усеща присъствието й в душата си — присъствие, което силно наподобяваше излъчването на човек, който притежава „макура но хирума“.

— Усещам, че използваш енергийно поле — промълви той.

— Макура но хирума — отвърна Оракула. — Тя е винаги в мен.

— Затова ли прибра Хана при себе си? — подозрително го изгледа Южи.

— Не, Южи-сан. Вече ти казах, че усвоих енергията от ДНК, които си заложил в мен. Прибрах Хана, за да я закрилям.

— Да я закриляш? От какво?

— Би трябвало да попиташ от кого. Хирото доведе една жена. Искаше да помогна на болния й съпруг. Но грешеше. Тази личност го беше излъгала. Истинската й цел е да ме открадне, но изчаква подобренията, които вие с Хана възнамерявахте да внедрите в мен. За нея е важно аз да бъда в състояние да променям човешките ДНК до степен, приближаваща ги максимално до „макура но хирума“. Тази жена уби Хирото и несъмнено щеше да стори същото и с Хана. Аз не мога да допусна това.

Устата на Южи пресъхна.

— Глупости! — изкрещя извън себе си той. — Знаеш ли, че говориш за собствената ми майка?!

Това пък откъде ти хрумна? Името на тази жена е Евън. На външен вид е млада, но всъщност е много стара. Може би е по-възрастна дори от Достопочтената майка.

— Познавам я — прошепна на прага на припадъка Южи. — Или поне съм я виждал…

— Тя е много опасна, Южи-сан. Енергийното й поле е изключително мощно.

— Откъде знаеш всичко това?

— Просто го зная, защото съм Хана — отвърна машината.

Южи премести поглед върху неподвижното тяло на Хана. Сякаш беше заспала. Всеки нормален човек вече би извикал линейка или поне лекарския екип на Шиан Когаку, горчиво се упрекна той, но въпреки това не предприе нищо.

— Не зная коя е Достопочтената майка — прошепна най-сетне той.

— Видя ли се с Нишитцу в „Забранените мечти“?

— Да.

— Значи си видял и Достопочтената майка. Тя управлява „Черния кинжал“.

Южи си спомни за величествената жена в стаята на Нишитцу. По време на срещата им беше мълчала, незабележима като вратата от оризова хартия до себе си. Един Бог знае какви мисли са минавали през главата й.