Эрик Ластбадер - Черният кинжал

Последните събития разбиха оковите на заблудата, в момента се чувстваше като археолог, открил следите от древен град след тежки и продължителни разкопки. Разбра, че цял живот се беше възхищавал на баща си, но едновременно с това го беше ненавиждал. Защото беше прогонил майка му от дома, от живота на децата си…

— Прав си — бавно отвърна той. — Наистина нямаме друг избор.

Когато Южи влезе в лабораторията край рибния пазар Тцуки, Хана вече беше успяла да се включи в Оракула. Той напразно беше очаквал да я срещне на погребението на Хирото.

— Какво правиш? — попита, без да стане ясно към кого се обръща — към нея или към Оракула.

Спокойствието, изписано върху лицето й, го накара да изпита дълбоко безпокойство. Очите й го следваха, но отговор на въпроса му нямаше. Последвалото гневно избухване също бе посрещнато с мълчание. Само веднъж беше виждал подобно изражение върху лицето на природената си сестра…

Беше по време на празника Хатцугатцуо — първия ден на лятото, на който по традиция се ядяха сардини. Южи и Хана отидоха на рибарските пристани край Кобе. Слънцето напичаше и бързо изсушаваше потта, бликаща от кожата им. От влагата се дишаше трудно. Хана го заведе в малко ресторантче с веранда, която гледаше към пристанището.

За нея този ритуал беше от особено значение, всъщност като всички обичаи, свързани с промяната в природата. Собственикът, който я познаваше добре, им предложи каничка от собствения си зелен чай, който разбърка направо на масата. Суровите сардинки, прозрачни като фин воал, бяха поднесени върху сочни тъмнозелени бамбукови листенца. Първите рибки за сезона трудно можеха да бъдат оценени като най-вкусния улов, но значение имаше самият ритуал.

Влажният въздух висеше неподвижно, нищо не нарушаваше спокойствието му. Дори гларусите предпочитаха да си спестят полета в тази тежка атмосфера и умърлушено крачеха по бреговата ивица. Скрит под разперения чадър, Южи гледаше изоставените и потънали в ръжда петролни рафинерии „Ото“, чиито грамади се издигаха току до пристанището. Високите кранове висяха безнадеждно над купищата безполезни железни конструкции.

— Един ден сардината ще престане да идва в нашите замърсени води , промълви Хана. Какво ще правим тогава? Често се питам има ли смисъл да живеем, за да подлагаме тялото си на унищожение? А когато сънувам, обикновено ми се привижда един прекрасен живот, освободен от физическите закони за време и пространство… — очите й се заковаха върху лицето му. — Живот, в който ще е излишно да пресичам улицата, за да стигна до отсрещния тротоар…

Сега, втренчил загрижен поглед в безмълвната фигура на Хана, Южи побърза да изключи електрическото захранване.

Ефект обаче нямаше. Оракула продължаваше да работи.

— Трябва да се примириш с неизбежното, Южи-сан.

— Как е възможно това? — зяпна от изненада Южи. — Нали те изключих от захранването?

Концентриран над други проблеми, Оракула не отговори. Точно след четири минути светлината в очите на Хана помръкна, клепачите й се спуснаха надолу. Южи сграбчи ръката й, за да установи, че пулсът почти не се усеща.

— О, не!

Трескаво започна да сваля вакуумиращите възглавнички на кабелите от тялото й, струваше му се, че всяка от тях издава тих писък на недоволство.

Тя безжизнено се отпусна в ръцете му. За прекъсването на кабелите по челото и тила й беше необходимо известно време. Устните й посиняха, гърдите й не помръдваха. Той напипа сънната артерия на шията й, но не усети нищо.

— Оракула няма да позволи да ми се случи нищо лошо — беше казала тя при първото си включване в него.

— Дявол да те вземе! — изкрещя Южи. — Какво си й сторил?

— Каквото трябва — без колебание отвърна Оракула. — Сторих това, което ти искаше.

Южи падна на колене, стисна безжизнената Хана в прегръдките си и заплака.

— Моля те! Кажи какво стана? Как бих могъл да поискам подобно нещо от теб?! Та тя е мъртва!

— Само тялото й, Южи-сан. Иначе Хана е съвсем жива. На практика много по-жива от преди.

Южи се втренчи в матовия куб. Дали имаше халюцинации? Или наистина виждаше очертанията на човешка глава?

— За какво говориш?

— Хана е тук, в мен — отговори търпеливо Оракула, сякаш беше учител, който обяснява нова материя на тъп, но добросъвестен ученик.

— Не ти вярвам!

— Преди час не вярваше, че мога да действам със собствена енергия.

Южи се замисли за миг.

— Ясно е, че вече не ти трябва електричество — въздъхна той. — С какво го заместваш?