Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Нека стоят там заедно със спомените ми — отвърна тя и вдигна лявата си ръка: — Не са по-хубави от тази обикновена халка…

— Филип е мъртъв — меко й напомни той.

— Нима това означава, че никога не е бил жив? — въздъхна тя и затвори очи. — Че никога не е съществувал?

— Не исках да кажа това.

— Смъртта не може да промени това, което е бил Филип — отвори очи Лилиан. — Нито пък това, което е вършил.

Кожата й беше болезнено бледа, почти прозрачна. Джонас имаше чувството, че тази жена е толкова красива, колкото и при първата им среща преди много години. Не беше изгубила нищо от своята привлекателност, видът й беше като на младо момиче. Кога ли ще започнат да се увъртат около нея, запита се Джонас. Службата й като помощник на баща си, генерал Хадли, й даваше възможност за контакт с много от най-изявените дипломати в света. Несъмнено сега всеки един от тях би проявил интерес към Лилиан, усмихна се в себе си Джонас. Той самият винаги бе проявявал сдържаност по отношение ма нея, никога не беше си позволявал топли чувства. Но сега, в момент на скръб, изпита желанието да й покаже своята преданост. Лилиан така и не успя да разбере същността на мъжкото приятелство, необходимостта от известна тайнственост. Тя искаше да участва във всичко, с което се занимаваше Филип. И когато получаваше отказ, вината за него стоварваше, разбира се, върху Джонас. Той предполагаше, че именно гневът й срещу него беше причината за охладняването на отношенията му с Филип. Защото след нейната поява приятелството между двамата мъже вече не беше предишното.

Въпреки това не можеше да я мрази. Тя беше обичала Филип и това беше достатъчно Джонас да я приеме като неразделна част от своето новосъздадено семейство. Сега, в този момент, просто не можеше да повярва, че седи срещу нея и Филип няма да се появи през някоя от вратите. Филип и Лилиан… Джонас със смайване откри, че не може да мисли за единия, без да си представи другия…

— Наследството, което ни остави Филип, положително ще надживее загадката около смъртта му — промълви Лилиан.

Жалко, че не знае нищо нито за едното, нито за другото, въздъхна в себе си Джонас. Но дали наистина е така? В този случай вероятно не е… Ръката му се плъзна по масата и покри юмручетата на Лилиан. Венчалната халка изчезна.

— Положително е така, скъпа — промълви той. — Филип се занимаваше с важни проблеми, ние с теб прекрасно знаем това.

— Предпочитам да не се държиш състрадателно — хладно го изгледа тя. — Много добре ти е известно, че от доста години насам нямам никаква представа с какво се занимава Филип. То винаги е било ваша тайна. Не ми харесваше, но бях принудена да приема този факт — на устата й се появи бледа усмивка: — Няма от какво да се безпокоиш, Джонас. Вашите тайни нито ме интересуват, нито пък аз съм някаква заплаха за тях.

Джонас се намръщи. Винаги се беше удивлявал от лекотата, с която Лилиан Хадли Дос се превърна от певица в пътуваща любителска трупа в опитен дипломатически служител. Присъствието й в този офис, управляван от железния майор, продължаваше да му се струва неестествено, не можеше да я свърже със суровата военна дисциплина, олицетворение на която беше собственият й баща… «Дали това не се дължи на непомръкващата й красота?», запита се той. На факта, че е жена?

— Какво имаш предвид? — промърмори гласно той.

Доловила неудобството в гласа му, тя продължаваше да се усмихва.

— Нима си забравил, че работя тук, на подчинение на баща ми, Джонас? Генерал Хадли продължава да ми се води шеф, също и на теб… През него минава всичко, с което се занимава БЕМТ, той е око и ухо на всеки президент от Хари Труман насам, при това напълно заслужено… Считат го за най-добрия военен стратег на Съединените щати от началото на века…

Вече няма тайни, Джонас. Поне за мен. И признавам, че това ми носи известно удовлетворение. Цял живот тайните бяха запазен периметър за вас с Филип, аз винаги оставах настрана.

— Такава ни беше работата, Лил.

— И сега е същата, Джонас — разшири се още повече усмивката на Лилиан. — Но с тази разлика, че днешните тайни са това, от което и аз си вадя хляба… — остави чашката си на масата и добави: — Именно затова те помолих да дойдеш веднага — в ръката й се появи малка папка, превързана с червена панделка и етикет, върху който пишеше: «СТРОГО СЕКРЕТНО, ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП.» Единият от ъглите й беше зает от двойна черна лента, което означаваше, че документите вътре не могат да бъдат нито преснимани, нито изнасяни навън.