Эрик Ластбадер - Документът Катей

Млъкна и внимателно я погледна. Очакваше всичко, включително и нервна криза. Знаеше колко много рискува, като й казва, че Майкъл е поел по пътя, по който загина собственият й съпруг. Но обстоятелствата го принуждаваха да рискува. Освен това Филип е искал това, успокои се вътрешно той. Да се опита да го каже на Лилиан. И той го стори.

— Добре ли си? — тихо попита той.

Лилиан беше страшно бледа, зъбите леко проблясваха под полуразтворените й устни, сякаш леко потракваха… Лактите й бяха плътно притисната до гърдите, тялото й едва забележимо се полюляваше.

— Значи се случи — прошепнаха посинелите й устни. Тихо, много тихо… Но той чу какво каза и по гърба му полазиха студени тръпки. — Най-ужасните ми кошмари се превърнаха в действителност! О, Джонас! Нима не разбираш какво си направил?! — гласът й изведнъж набра сила и се превърна в животински рев. — Ти открадна съпруга ми! Заради теб не знаем къде е Одри, жива ли е, мъртва ли е!… А сега прати и сина ми в пъкъла! Господи, Боже мой! Господи!

Одри рязко се събуди, наоколо дареше мрак.

Сънува кошмари, имаше усещането, че се е гмурнала дълбоко в тъмни води и прави напразни опити да се добере до повърхността, огряна от ярките слънчеви лъчи, бездънният океан я мамеше с хладната си прегръдка.

Океанът на съня.

Сънува, че е завързана за някакъв стол.

Китките и глезените й бяха посинели и подути от безмилостно впита в кожата жица. Имаше трудности с дишането, тъй като жицата се увиваше и около тялото й, над и под гърдите. Гърбът й беше извит назад, всяко мускулче тръпнеше от болка и напрежение.

Мракът беше кадифен. Мек, плътен и непрогледен. После започна да се движи. Да се извива и гърчи, да лепне по нея. В душата на Одри се появи страх, дишането й стана забързано, устата й пресъхна, под мишниците й стана влажно.

«Мили Боже, примоли се тя в съня си. Накарай го да се махне.» Но не знаеше какво е ТО.

Сега мракът започна да приема някаква форма. Одри не можеше да определи каква е тя. Мракът пулсираше от живот, приближаваше се.

Няма спасение , отекна някакъв мрачен, подобен на ехо глас в съзнанието й.

Винаги беше мислила, че ще живее вечно. На нейната възраст вечно означаваше петдесет години. Но сега разбра, че ще умре. Съзнанието й се сгърчи от ужас, зъбите й затракаха. Някаква животинска частица от нея истерично се бореше да се освободи, да изчезне от мрачния капан на обречеността.

Мракът вече надвисна над Одри. Тя усещаше задушливата му топлина върху бедрата си, вонящия му дъх върху устните си. Присъствието му беше определено мъжко, тя скоро почувства и един по-друг вид топлина. Обзе я внезапна възбуда и това още повече я уплаши.

После мракът започна да прониква в нея и тя започна да умира…

Събуди се рязко в мрака.

Потръпна, част от съзнанието й все още беше под влиянието на съня. Поиска да изтрие потта от челото си, но не можеше да се помръдне.

После установи, че наистина е вързана за стол.

«Париж е град на определени цветове, помисли си Майкъл. Ръждивокафяво, зелено и синьо. Докато Мауи е островът на пастелите: тюркоазеносиньо, розово, лилаво.» Остана изненадан от факта, че тук липсва умбрата — онзи червеникавокафяв цвят, който се срещаше в изобилие по склоновете на Йошино в Япония. Там, където Цуйо го беше учил на житейските мъдрости.

Не беше очаквал, че може да открие място на света, което да му въздейства толкова силно, колкото Париж и Йошино. В Париж творчеството му получи зрелост, в Йошино беше положено началото.

Поуката беше една: човек прибягва до определена стратегия във всички области на живота. Стратегията присъстваше при докосването на четката върху платното, при тъкането на платове, при поддръжката на градината. Когато възникне проблем (а проблеми винаги възникват), човек автоматически търси съответната стратегия за неговото разрешаване. Използването на оръжие е признак за изчерпване на стратегическите възможности, именно затова той отказа да вземе пистолета, който му предлагаше Джонас.

Беше ранен следобед. Все още високо в небето, слънцето позлатяваше безкрайните полета със захарна тръстика. Вдясно се издигаха Западните планини на Мауи, острите им върхове се криеха зад леки облачета. От пътеводителя, който беше изчел от кора до кора по време на дългия полет, Майкъл знаеше, че отвъд тези върхове лежи долината Иао — дом на древните хавайски божества.

Отиде да получи наетия джип. Настани багажа си на задната седалка, внимателно опипа брезентовия калъф, под който трябваше да бъде обещаната от чичо Сами катана.