Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Знаеш ли къде е бедата, Лил? — въздъхна той. — Ти просто искаш да бъда такъв, какъвто никога не съм бил и едва ли ще бъда.

— Това е изключително удобен отговор — тръсна глава тя. — Спокойна ли е съвестта ти? Е добре можеш да забравиш всичко. Няма да позволя подобно унизително положение. Ти си едната страна на нашия брак, следователно половината вина е твоя!

— Вина за какво?

Тя затвори очи, тялото й се размърда под завивките.

— Аз те обичам, Фил — прошепна. — Господ ми е свидетел, че наистина те обичам — очите й рязко се разтвориха: — Няма да ти простя, ако разбера, че ме мамиш! Но няма и да те напусна! Защото ти все още си човекът, с когото искам да прекарам живота си.

— А може би искаш прекалено много — тихо отвърна той. — В мен има някои неща, които никога няма да разбереш.

— Защото не мога или защото не ми позволяваш да ги разбера? — горчиво попита тя.

Той не отговори. Страхуваше се да отговори.

— Нещата не вървят, Фил — тъжно поклати глава тя. — Нима не виждаш, че не се разбираме? Нима не виждаш, че не правим опит да се опознаем и сближим? А без подобен опит никога няма да узнаем на какво сме способни заедно в този живот!

— Това не е вярно! — възрази Филип.

— Вярно е, разбира се — отвърна Лилиан и в гласа и отново се долови онази странна нотка на самоувереност. Ти предпочиташ да си останеш непознат, това отговаря на вроденото ти чувство за тайнственост, затваряш се с Джонас и кроите тайните си планове. Струва ми се, че това ви доставя огромно удоволствие!

— Такава ми е работата, Лил. Според мен я приемаш прекалено лично.

— Не е така — възрази тя. — Защото ти не се отнасяш към нея като към обикновена работа. Ти я обичаш , аз съм принудена да се боря с нея за частица от твоето време. Но с какво всъщност се боря? Със сенки. Затова борбата ми е безсмислена. Зная, че ако трябва да избираш между сенките и светлината, ти ще избереш сенките.

— Но защо тогава не го приемеш?

— Защото е погрешно! Не така трябва да живееш живота си. Твоята тайнственост прилича на капитализма, при това на най-грозните, най-алчните и отвратителни негови черти. Онези, които някои хора искат да бъдат дълбоко покрити!

— Кои хора?

— Такива като баща ми, например — сви рамене Лилиан.

Той се изправи, очите му гневно проблеснаха.

— И като мен, нали? Искаш да кажеш, че и аз съм като баща ти!

— Много ми се иска да не си — въздъхна Лилиан.

— И наистина не съм, Лил — каза той. — Много ми се ще да осъзнаеш това!

— Но нима не виждаш колко много си приличате? И двамата трупате тайни, и двамата жадувате за тях. Убедена съм, че не можете да живеете без това. Но такъв живот не е за мен, Фил! Той автоматически ме изхвърля встрани.

— Не е така.

— Така е и ти прекрасно го знаеш — спокойно отвърна тя. — Въпросът ми беше съвсем прост: къде се забави тази вечер?

— Лил…

— Всичко е наред — вдигна ръка тя. — Не съм очаквала отговор, но все пак таях надежда, че може би ще пожелаеш да споделиш нещо с мен. Че ще направиш опит да си изясним отношенията… — замълча, в паузата се долавяше неизказана подкана. След известно време въздъхна и кимна с глава: — Вече нищо не очаквам от теб, Фил.

Филип подготвяше завръщането на Ватаро Таки от доброволното изгнание в Кюшю. Трудностите бяха големи, особено след като Окупационната армия на Съединените щати обяви война на гангстерите и трите големи клана на Якудза в Токио се обединиха за общ отпор. Подобно обединение беше необичайно. Врагът с верни съюзници е много по-опасен от самотния враг.

Филип и Мичико подготвиха план за разединяването и противопоставянето на гангстерските кланове. Това несъмнено щеше да доведе до доста кръвопролития, но в крайна сметка завладяването на клана Таки щеше да стане по-лесно и с цената на по-малко жертви.

В деня на завръщането на Ватаро Таки планът им беше готов. Видът му беше отличен, тялото му пращеше от здраве. Но изражението на лицето му беше толкова различно, че Филип за момент се запита дали това е човекът, когото някога изпрати в Кюшю. Съмненията му се разсеяха едва след като Таки отвори уста да го поздрави:

— Добро утро, Дос-сан.

Очите на Филип продължаваха да опипват лицето на възрастния мъж. Нима това беше някогашният Дзен Годо?

— Какво е станало с вас? — попита той.

— Радвам се, че не можахте да ме познаете — засмя се Ватаро Таки. — Снощи и Мичико не успя… Предупредих я да не ви казва нищо, исках да видя реакцията ви — усмивката му бавно се стопи: — Честно казано аз сериозно се безпокоях за външния си вид, предвид живота, който ми предстои да водя… Затова реших не само да отглеждам портокали, а и да се подновя… пръстите му докоснаха високите скули: — Докторите счупиха тези кости и промениха формата им, рязнаха по нещо от тук от там, премахнаха мазнините…