Эрик Ластбадер - Документът Катей

— Къде беше? — попита тя и затвори списанието.

Той отдавна очакваше този въпрос, всъщност дори се учуди, че толкова късно го чува.

— Работих.

— Едва ли — изгледа го продължително тя. — Звънях на Джонас.

Това вече не беше очаквал. А би трябвало. Лилиан разсъждаваше елементарно и подобни действия бяха първото нещо, което би сторила.

— Проверки ли ми правиш?

— Налага се — отвърна тя и скръсти ръце на гърдите си. — Искам да зная къде ходиш и какво правиш, когато не се прибираш у дома.

— След като изведнъж си станала толкова близка с Джонас, вземи от него дневното ми разписание — отвърна той и започна да се съблича.

— Говориш точно като баща ми! — възкликна тя, в гласа и се долови нещо като тържество. — Той винаги се е старал да ме държи далеч от реалностите на живота. За него бях като състезателен кон, на който винаги трябва да се слагат капаци!

Филип внимателно я погледна. Това ли беше жената, за която се беше оженил преди по-малко от година? Какво е станало с нея?

— Аз не съм баща ти — отвърна той, окачи сакото на стола и започна да разхлабва вратовръзката си.

— Имах предвид, че приличаш на него!

— Дебати ли ще водим? — попита той, макар да беше сигурен, че тя дори не знае значението на тази дума.

— Нека ги наречем и така — твърдо отвърна тя.

Това би трябвало да бъде първата сигнална лампичка за Филип Дос. Семантиката, играта на думи — това бяха твърде сложни неща за момичето, което беше взел за жена. Преди година тя можеше да говори единствено за мода. Във всичко останало приличаше на момиче от село — ограничено, просто, праволинейно. Поне така я беше възприел Филип, тези й качества го бяха привлекли. Но сега, емоционално отчужден, той не беше в състояние да оцени промяната в нея.

— Не искам да започваме нищо подобно — поклати глава той, седна на леглото и взе ръката й. — През последните няколко месеца имам страшно много работа, Лилиан. Убийството на Силвърс донесе огромно объркване в службата.

— Тук не става въпрос за убийството на Силвърс — отвърна тя и се зае да изследва лицето му с вниманието, с което археологът търси следите на отдавна отминал живот. — Какво се е случило с теб, Фил? Сякаш вече не сме мъж и жена. Никога не излизаме заедно вече дори не се любим…

— Така е — погали ръката й той. — Зная, че прекалено често те оставям сама.

— Не е това — поклати глава тя. — В крайна сметка сега аз работя в посолството, отговорностите ми нарастват с всеки изминат ден. Вече отговарям за цялата секретна кореспонденция, включително и тази, която идва от страна на баща ми… А когато видя, че пак те няма за вечеря, аз съм принудена сама да се погрижа за себе си…

Филип най-сетне долови особения тон на гласа й. Къде изчезна доброто и слънчево момиченце, в което преди година се беше влюбил? Сякаш в негово отсъствие някой го беше отмъкнал и подменил с тази твърда и очевидно напълно самостоятелна жена. Нима това, което чу току-що, беше самоувереност? Невъзможно! То би говорило за тотална промяна в нея. То би означавало, че той не познава тази жена.

— Какво искаш да кажеш? Сама да се грижиш за себе си?

— В ЦРГ ли се научи на този номер? — въздъхна Лилиан. — Да увърташ, вместо да отговаряш на поставените въпроси? Попитах те нещо съвсем просто — къде беше тази вечер?

— С кого се срещаш, Лил? — тихо попита той. — С Джонас?

— Не се дръж глупаво!

Независимо от промените, тя все пак не беше успяла да се научи да лъже.

— Искам да зная истината — каза той, питайки се всъщност, защо това трябва да е толкова важно. Той самият има любовница, какво чудно има в това и тя да е сторила същото? Душата му се сви някак не можеше да приеме тази груба формулировка. Мичико не му беше любовница, връзката им най-малко приличаше на бягство от дома за отмора и разнообразие. Но каква е в такъв случай тя? Отговор на този въпрос нямаше.

— Истината ли? — попита Лилиан. — Но защо ти е тя Фил? Дори да я чуеш, ти едва ли ще я разбереш. Прекалено си затънал в собствените си тайни, реалният живот вече не означава нищо за теб.

— Преувеличаваш — промърмори той.

— Така ли? Я се погледни! Разговаряш с мен, без да казваш нищо, абсолютно нищо! Не желаеш да отговориш на въпроса ми, не…

— По-скоро на подозренията ти — прекъсна я той.

— На въпроса ми — настоя тя. — Не желаеш да кажеш къде прекарваш голяма част от времето си, знам само, че не е в службата. Какво трябва да си помисля аз? Какво би помислил ти, ако си на мое място?