Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Не искам дори да чувам името й! — сопнато отвърна Нобору, нейният баща.

— Налага се! — ръката на единия силует се вдигна и дръпна ръкава на другия. — Сънят беше истинско прозрение. Беше посред зима, всичко тънеше в дълбок сняг. Само дърветата стърчаха голи и сякаш опожарени…

Живеехме на уединено място, не зная точно къде. Хоно се събуди. Беше болна, както сега… Искаше да се облекчи. Изнесох я навън, сред дълбокия сняг. Не ме питай защо. Тя клекна, а аз се изправих над нея…

После, с крайчеца на окото си, забелязах някакво движение. Обърнах се и видях една белка, която ме наблюдаваше със зачервени очи. Беше черна като овъглените дървета, страхотно мършава. Бялата й зимна козина така и не беше пораснала, зърната й висяха ниско под корема… Уплаши ме лицето й — продължи майката на Хоно. — От муцуната й капеше кръв и аз изведнъж разбрах, че е убила мъжкия, за да нахрани децата си. А сега гледаше Хоно и кръвожадно се облизваше…

Преместих поглед към Хоно и с ужас видях, че от тялото й излиза кръв, а не екскременти. Аленото петно на снега под нея ставаше все по-широко…

— Хиноеума, убийцата на съпрузи! — изръмжа Нобору. — Глупава жена, така и не успя да вземеш необходимите мерки!

— Трябва да направим нещо — проплака майката на Хоно. — Сънят ми е поличба, ще се случи нещо ужасно!

— Какво можем да направим?

— Заведи я при „Човека с едното дърво“!

Човекът с едното дърво беше отшелник, който живееше на самотно островче, намиращо се край южните брегове на Япония.

Прозвището му идваше именно от това голо късче екала, на което през лятото непрекъснато валеше дъжд, а през зимата го затрупваше суграшица, подгонена от ураганните ветрове. На практика островчето изглеждаше така, сякаш не беше от камък, а се крепеше единствено на могъщите корени на огромен бор, заемащи девет десети от цялата му площ.

Нобору се съгласи. Двамата с Хоно дълго пътуваха на юг. Най-сетне пристигнаха и той нае малка лодка, с която се прехвърлиха при Човека с едното дърво.

Отшелникът се оказа гърбаво джудже с несъразмерно голяма глава и маймунско тяло. Хоно се изплаши и потърси укритие зад гърба на баща си.

— Дъщеря ми е „хиноеума“, имала нещастието да се роди на шестдесетия ден от Годината на коня — обясни причината за посещението си Нобору. — Ние с майка й се опасяваме, че един ден ще убие съпруга си…

Човекът с едното дърво втренчи в Хоно страшните си, матирано черни зеници. Мълвата твърдеше, че е индонезиец, емигрирал от тайнствения архипелаг преди много години. В ръцете му се появиха пет обгорели черупки от костенурка.

Три пъти подред ги хвърляше на земята и ги вдигаше, като междувременно приклякаше, присвиваше рунтавите си вежди и внимателно четеше тайнствените йероглифи, изписани от вътрешната им страна.

Най-накрая вдигна глава и се втренчи в Нобору. Беше отпуснал ръце на коленете си, в позата му наистина имаше нещо маймунско.

— Можеш да я убиеш — каза той с неочаквано писклив глас.

Хоно потръпна, а Нобору успокоително я притисна до себе си.

— Да не си полудял? — извика той. — Това е моята плът и кръв! Каквото и да става, тя е мое дете! Няма да позволя и косъм да падне от главата й!

Човекът с дървото кимна, сякаш беше очаквал този отговор.

— Другата възможност е да я оставиш при мен.

— За колко време? — попита Нобору.

— Ще се върне при вас, когато трябва — изправи се отшелникът.

— Но аз трябва да зная — настоя Нобору. — Какво ще кажа на жена си?

— Ще й кажеш да забрави, че е имала дъщеря — рече Човекът с дървото. — Да мисли за други неща, иначе няма да преживее раздялата…

Нобору си тръгна, а Хоно горчиво се разплака. Изтича до брега, без да обръща внимание на острите камъни, които режеха подметките и нараняваха краката й.

— Татко, татко! — викаше тя.

Но Нобору гребеше, без да се обръща, лодката скоро изчезна сред оловните вълни.

Хоно се строполи на брега и безутешно заплака. След известно време усети, че нещо я вдига във въздуха. Отвори очи и с изненада установи, че Човекът с дървото я носи на ръце с лекотата, с която се носи чувалче ориз.

— Защо плачеш, мъничка моя? — попита той. — Това е ново начало за теб, шанс да живееш, вместо да умреш…

— Искам да си ида у дома! — извика Хоно.

— Разбирам те — кимна отшелникът. — Именно там те водя, у дома…

За по-малко от година островчето наистина се превърна в дом за Хоно, но това беше напълно в реда на нещата. Децата са далеч по-приспособими от възрастните. Нобору например никога не би успял да свикне с промяната…