Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

— Бродейки във Времето, аз неизбежно се натъкнах на Съществуванието — продължи след кратка пауза Героя. — Видях се едновременно в миналото, настоящето и бъдещето. Те бяха еднакви, а не различни… Нямаше младост, нямаше старост, нямаше смърт. Възрастта и смъртта са мит, Волков. Мит като всичко останало… — ръката му докосна бялата и гладка кожа на гърдите. — Тялото също е мит. То ни е необходимо за подкрепа на останалите митове, най-важни сред които са възрастта и смъртта. Без тяло ние ще бъдем в състояние да плуваме в океана на Времето.

Марс отново почувства как му се завива свят, докосвайки се до лудостта. Но все още не знаеше кой от потопените в басейна наистина е луд.

— По изражението на лицето ти отгатвам, че не ми вярваш — въздъхна Героя и сви рамене. — Но поиска да чуеш истината, нали? Не аз съм виновен, че не успяваш да я възприемеш… — в очите му се появи нещо като състрадание.

— Не мога да те виня за това, Волков. Ти не беше там, как да ми повярваш?

Марс дълго мълча, умът му внимателно обработваше чутото.

— Едно нещо ме безпокои… — промълви най-сетне той.

— Само едно? — иронично подхвърли Одисей.

— От това, което твърдиш, че си видял в Космоса, би трябвало да се завърнеш на Земята спокоен, изпълнен с мир… Но, доколкото си спомням, ти сам призна, че се чувстваш зле, че висиш между ада и рая… Очевидно душата ти е пълна с гняв, който понасяш трудно… Как ще обясниш това несъответствие?

Одисей се извърна към Татяна и кратко нареди:

— Искам да изляза!

Жената бързо го изнесе от водата, после се отдалечи.

— Нима ще…

— Бъди търпелив, Волков.

Главата на Арбат изскочи над водата, очичките й изпитателно пробягаха по лицата на двамата мъже.

Татяна се върна със специалния инвалиден стол на Героя. Наведе се и с лекота прехвърли тялото му на седалката. Арбат започна да издава тревожни писъци, главата й ту изскачаше над водата, ту се скриваше под нея.

Татяна хвърли една кърпа върху слабините на Героя, а той се усмихна и вдигна глава:

— Почакай ме тук, Волков… Поговори си с Татяна, сигурен съм, че това ще ти се отрази добре…

Моторчето на инвалидния стол зажужа и Героя започна да се отдалечава.

Марс преметна ръце върху металния парапет в края на басейна. Дълго гледа спокойното лице на Татяна, после тръсна глава и промълви:

— Какво според теб става тук?

— Искате да знаете дали е луд, или не — уточни жената бодигард.

— До известна степен — призна Марс. — Трябва да знам дали говори истината. Дали действително се е изправил срещу извънземни, или мозъкът му е безвъзвратно увреден от космическата радиация…

— Но той може да разказва за това, което е видял в действителност, като едновременно с това пак си е луд, нали? — изтъкна Татяна.

Тонът й беше съвсем като на Героя, Марс моментално го усети. Докато се чудеше какво да отговори, Героя отново се появи. Количката опря в парапета, очите му се сведоха към Марс, който продължаваше да стои във водата.

— Гняв и чувството, че се намирам в ада… — промърмори той, в ръката му се появи снопче фотокопирна хартия. — Това би трябвало да даде отговор на въпроса ти…

Ръцете на Марс бяха сухи и той веднага разлисти фотокопията. Ледената топка в стомаха му бързо започна да нараства. В ръцете му се намираше секретен доклад, който не само не би трябвало да бъде сниман, но дори не можеше да се види от всеки зад стените на Кремъл. В него се съдържаше такова количество поверителна информация, че дори две трети от членовете на Политбюро не подозираха за съществуването му.

Забеляза, че ръцете му треперят и направи опит да се овладее. „Как е възможно някой да се добере до този доклад, смаяно се запита той. И този някой да се окаже в пряка връзка с Героя?“ Спомни си, че космонавтът знае за тайните рапорти на Татяна и Лара, има представа за начините, по които го наблюдават, и бяга от тях сред водите на басейна… Вдигна глава и заби очи в лицето на Героя. Гледаше го така, сякаш за пръв път го виждаше. „Света Богородице, що за същество сме допуснали сред нас?!“

Устата му изведнъж пресъхна, наложи се да преглътне няколко пъти, преди да си възвърне дар слово.

— Това не би трябвало да попада пред очите ти — промълви той. Нямаше смисъл да пита Героя откъде се е сдобил с фотокопието. Знаеше, че никога няма да получи отговор, нито пък беше в състояние да изтръгне този отговор насила. Единствената му надежда беше Героя доброволно да му разкаже за това.

— Не би трябвало, но все пак попадна — отвърна Героя. — Вътре с подробности се описва един от експериментите, които е трябвало да бъдат проведени по време на полета на „Один-Галактика II“. Странното е, че нито аз, нито Менелай бяхме информирани за него…