Эрик Ластбадер - Операция „Бялата звезда“

После той проникна дълбоко в нея, тялото й се сгърчи, от устата й излетя сподавен вик, ноктите й потънаха в гърба му. Краката й се вдигнаха високо нагоре и се сключиха около кръста му, гърдите му смазаха щръкналите й зърна. Дъхът им се смеси, той я целуваше като луд. По устата и носа, по ушите и нежната като на бебе кожица около клепачите… Езикът му се плъзна в трапчинката на шията й, после слезе надолу, към натежалите зърна…

Беше прекрасно. Не толкова заради удоволствието, което си създаваха взаимно, колкото заради опияняващото чувство на свобода, изпълнило душите им… Сърцето на Тори запя, в душата й отекна гръмотевицата на екстаза, сладката колизия на плът и емоции беше наистина невероятна…

После дишането му се учести, тялото му започна да се гърчи. Тя го усети дълбоко в себе си, сякаш в самата сърцевина на душата си. Възприятията и се пръснаха на хиляди късчета като счупено огледало. А след това изведнъж се появиха отново — в друга реалност, на друга планета, за чието съществуване човек само може да мечтае…

— О, Господи!

Тялото й най-сетне излезе от божественото вцепенение, бедрата й се раздвижиха, гърдите й се притиснаха в неговите, сърцата им влязоха във влудяващия ритъм на пълноценното сливане. Усещането беше толкова невероятно, че очите й отново овлажняха. Какво удоволствие е пак да се чувствам жена, Господи! Слаба и беззащитна, нежна и уязвима… Просто жена! В продължение на години я бяха обучавали да се държи като мъж — да бъде твърда, непоколебима, безкомпромисна. Да замества чувствата с логическо мислене, да забрави за всичко лично, всичко интимно… Да бъде нов човек, да живее като робот — с пестеливи движения, още по-пестеливи реплики и ясна, хладна като хирургически скалпел мисъл…

Връх на тази роботизация беше визитата в Япония, усвояването на една колкото сложна, толкова и чужда на предишния й живот философия. Стори го с желание, беше абсолютно убедена, че именно тази философия ще пречисти душата й от токсините на съвременната цивилизация. Но в този миг на екстаз почувства как всичко се променя…

Изведнъж видя и обратната страна на медала… Видя как закаляването на духа и тялото я бяха лишили от всички онези неща — добри и лоши, които чувства и преживява обикновеният човек… В душата й нахлу огромна благодарност към Ариел Соларес — мъжа, който й върна тези неща в най-подходящия миг. Нещата, без които никой не може да живее…

Искаше й се отново да се любят. Сега, веднага — преди завръщането на разума в опиянената й душа. Но мехурът й заплашваше да се пръсне всеки миг… Стана от мекия диван, олюля се и зашляпа с боси крака към банята.

Грохотът се появи в момента, в който престана да плиска студена вода върху лицето си. По-скоро го почувства, отколкото чу… Първата й мисъл беше за земетресение. Олюля се, ръцете й се вкопчиха в хладния ръб на умивалника. Четката за зъби на Ариел заподскача в поставката си, шишенце одеколон се пръсна на хиляди блестящи късчета върху плочките.

Главата й се завъртя. Като след ударна вълна на мощен взрив. Прескочи стъклата, отвори вратата на банята и се втурна към хола с опънати до крайност сетива.

Блъсна я тежък въздух, запълнен с прах, мазилка и огнени пламъци. Гърлото й се сви, ноздрите й безпогрешно уловиха характерната миризма на пластичен експлозив.

— Ариел! — дрезгаво изкрещя тя.

Откри го сгърчен в другия край на помещението. Диванът, на който допреди малко се любиха, беше превърнат в купчина тлеещи отломки. Прозорците се бяха пръснали навън, острите им краища хладно проблясваха на светлините на града. На мястото на вратата зееше огромна дупка, през нея злобно фучеше нощният бриз на Сан Франциско, пердетата мрачно плющяха…

Тори се хвърли към сгърченото на пода тяло. Лежеше по очи, от гърдите му излитаха сподавени стенания, целият беше в кръв. Тя направи опит да го вдигне, но той я отблъсна, пръстите му отчаяно търсеха да се заловят за нещо… В крайна сметка напипаха вратичката на малко шкафче, направиха опит да я отворят, но силите му стигнаха до тук… Раменете тежко легнаха на килима, главата клюмна…

Тори го обърна по гръб и с мъка сподави писъка на ужас, който се надигна в гърлото й. В гърдите му зееше огромна рана. Просто не беше за вярване, че този човек все още диша, да не говорим за опита му да отвори шкафчето…

Умът й блокира, сякаш потънал в лепкав катран. Какво стана? Как е възможно този ужас да се случи точно в онези няколко минута, през които не беше в стаята?