Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Макар че магазинът водеше оживена търговия — още с пристигането си в града първата работа на търговците, идващи отдалеч, беше да се отбият тук — истинската му печалба идваше от доходните сделки, които се сключваха в задната му част и то късно привечер. И наистина, най-хваленият охраняващ отряд на „Нова“ беше съставен от членове на този именно работнически картел.

Даяна ги разпозна, веднага щом ги видя. Това обаче не беше толкова изненадващо, тъй като те обичаха да показват дискретно атрибутите си, прибрани в кожени кобури под потните мишници. Но независимо от неприкритата им самонадеяност, Даяна намираше тези мъже за най-приятните от всички, които познаваше. Те до един имаха непрекъснато увеличаващи се семейства и никога не изпускаха случай да извадят от пластмасовите кутийки разгъващи се като хармоника цветни снимки на домочадието. Съчувстваха й, задето не е у дома, при майка си и бащински я покровителстваха, но тя знаеше, че го правят заради Бейба, когото обичаха.

Отстрани на театъра Бейба имаше нещо като офис — неофициален и неудобен, който използваше заедно със счетоводителя на „Нова“. Един зимен следобед, в който се бе изсипал проливен дъжд, Даяна разбра, че счетоводителят живее на тиха, широка улица в Бенсънхърст, където трийсетгодишната му жена членуваше в една женска организация и в местното библиотекарско дружество. Беше ясно, че когато служителят на „Нова“ имаше нужда от канцеларията, Бейба трябваше да излиза. Но той нямаше нищо против.

Даяна не познаваше друг по-сговорчив човек от Бейба. Нищо не беше в състояние да смути спокойствието, което лъхаше от огромния му ръст, и тя се чувстваше в пълна безопасност с него. Той беше твърда скала, върху която тя можеше да стъпи и спокойно да наблюдава бурното и опасно море.

Бейба с нищо не показваше, че има нещо против Даяна да наблюдава спектаклите иззад кулисите, може би защото смяташе, че покварата е вътре в самия човек. От своя страна Даяна се опияняваше от този фантасмагоричен парад на опулваща очите плът. Не си бе представяла, че тялото може да прави толкова много причудливи движения. Но постепенно разбра, че както изкуството — защото беше убедена, че това е изкуство — така и тялото са част от съзнанието. Жените, с които се запозна тук, бяха от един съвършено непознат за нея свят; тя дори не беше и чувала за него. Очите им изпускаха рентгенови лъчи, които бяха в състояние да проникнат в душата на всеки мъж, който прекрачеше прага на театралния портал.

Точно тук, в „Нова“, тя за пръв път видя вдигането на завеса, усети съсредоточеността в актьорското изпълнение. Тук всеки можеше да прави каквото си поиска, да се превъплъти в когото си поиска; можеше всъщност да изживее без стеснение или страх от възмездие и по-тъмната страна от същността си, която в живота отчасти прикриваше. Защото това, в края на краищата, беше само роля, макар че публиката съвсем не го възприемаше така. Колко е прекрасно да можеш да изживееш най-различни съдби с почти сходна страст. Да си освободен да правиш… какво? Всичко, каквото поискаш.

В една студена зимна вечер, когато слегналият се над града мрак беше толкова гъст, че уличните лампи едва мъждукаха, сякаш признаваха, че са загубили битката, а вятърът бушуваше по 42-ра улица с животинска ярост, Бейба свърна от улицата и поведе Даяна нагоре по изтърканите и разнебитени дървени стълби към фоайето на „Нова“.

Рустър дремеше в портиерската будка над захабена чаша с изстинало кафе, в което плуваше някакво чудато насекомо, привлечено вероятно от миризмата.

Опрял глава в дланта на черната си ръка, Рустър седеше притихнал в малкото си светилище; от двете му страни се надвесваха най-тъжните и прашни пластмасови палмови дървета, които можеха да се видят някъде. Наоколо нямаше жива душа. Отвътре долиташе приглушено от стените думкане на музиката, съпровождаща представлението.

— Горе ръцете, проклетнико! — извика Бейба в ухото на Рустър.

Онзи подскочи със завидна пъргавина, сънените му очи се ококориха, ръката му мигом се пъхна под плота, за да напипа лежащата в готовност пушка с отрязана цев.

Като видя пред себе си Бейба, лицето му се отпусна и той задъхан възкликна:

— Божке! Ще ти хвръкне главата някой ден, като се шегуваш така.

Бейба се засмя и потупа слабото му рамо.

— Не бива да заспиваш на пост! Ще цъфне Али с неговите хора и ще омете пода с теб. Внимавай!

Рустър изсумтя и рече:

— Тоя гад си научи вече урока, брат. Да знаеш само как хубаво го разпердушинихме — той вдигна пушката и я насочи към тъмната и безлюдна горна площадка на стълбите. — Буум! И ония мръсници беж, та обратно в Пуерто Рико, ха!