Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Детективът, лейтенант Робърт Уокър Боунстийл стъпваше внимателно между разхвърляните на пода вещи.

— Добре, разделете се — нареди той на двамата униформени полицаи, без да ги поглежда.

Те бяха пристигнали първи в къщата — квартални ченгета, чиито набраздени лица говореха красноречиво на всеки неслучаен наблюдател. И все пак вероятно бяха очаквали най-много да видят звездата с предозиран наркотик, когато влязоха в дневната, защото оплешивяващият възкликна: „Боже Господи!“, след като погледът му падна върху трупа на Маги, а другият бързо се обърна, побелял като платно.

Но минута по-късно те вече се бяха заловили за работа: извадиха бележниците, хванаха моливите и започнаха да задават въпроси с особените си механични гласове, сякаш цялата им същност бе скрита под метална външна обвивка.

В този момент беше влязъл високият мъж. Той имаше тъмноруса коса и раздалечени синьо-сиви очи. Беше облечен елегантно и от стройната му фигура лъхаше авторитет. Ръцете му бяха в джобовете.

Плешивият полицай изсумтя и затвори бележника си.

— Разчиствайте — каза той с отвращение. — Момчетата от „Убийства“ са тук.

— Само още минутка — обади се лейтенант Боунстийл и махна към отворената врата. Появиха се двама мъже, следвани от слаб, мърляво облечен мъж с късо подстригана коса и силно набръчкан врат с насъбрана мръсотия между гънките му. Дъвчеше залък от сандвича си с риба.

Боунстийл прекоси стаята, без да настъпи нищо от отпадъците по пода. Спря пред кутията на тонколоната и започна да я оглежда от всички страни. После мина встрани и заби поглед в килима зад причудливия ковчег. Изправи се и извика:

— Докторе!

Слабият мъж се приближи и погледна в прогизналия от кръв високоговорител. Отхапа нов залък от сандвича си. Боунстийл посочи едната страна на кутията.

— Това да се заснеме. Ясно?

Слабият мъж кимна и направи знак на другите двама. Те започнаха да вадят фотоапарати и осветление.

Боунстийл се упъти към Даяна, която седеше до Крис и държеше ръката му. Стъпваше безшумно и докато тя го наблюдаваше да се приближава, нещо в него й напомни за широкоплещестия мексиканец в полинезийския ресторант в Малибу.

— Госпожице Уитни — заговори той с тих, дрезгав глас, — вие ли бяхте тази, която се обади по телефона?

Отблизо наболата му брада имаше цвета на царевична коса.

— Мадам?

Тя още бе под влиянието на яркия спомен за Бейба и нюйоркската миризма на канела; спомен, отприщен като бент от шока. Все още се люшкаше между тези два свята. Най-сетне успя да съсредоточи погледа си.

— Да?

— Вие ли се обадихте в полицията? — той говореше бавно и отчетливо, сякаш предполагаше, че слухът й е увреден.

— Да — тя прокара пръстите на свободната си ръка през гъстата коса и я отметна на една страна. Забеляза, че погледът му спря върху ръката й, хванала Крис. — Добре съм. Наистина.

— Отдавна ли е това приятелство? — той я гледаше в очите.

В първия момент тя се озадачи Маги ли имаше той предвид или Крис.

— Тя беше приятелка и на двама ни.

— Ела насам! — Боунстийл се беше обърнал към току-що влезлия набит мъж с измачкан костюм.

— Всичко е чисто навън.

Боунстийл кимна:

— Заеми се с рок звездата.

Мъжът се наведе, хвана Крис за лакътя и го поведе към трапезарията; настани го край масата и извади бележника си.

— Госпожице Уитни, ще трябва да взема показанията ви.

Заслепена от светкавиците на фотоапаратите, с които асистентите на лекаря по медицинска експертиза започнаха да правят снимки, Даяна извърна глава.

— Заповядайте — каза Боунстийл и й поднесе чаша, пълна с тъмна течност. — Не е точно кафе, но поне е горещо.

Тя пое чашата и я задържа между дланите си. Докато отговаряше на въпросите, мъжете прибраха фотоапаратите и сега се опитваха да извадят тялото на Маги от кутията на тонколоната. Ръцете им пипаха толкова внимателно, сякаш тя беше още жива. По едно време асистентът поиска ножовка. Най-сетне извадиха трупа и го изнесоха в запечатан сив пластмасов чувал, Даяна въздъхна и за пръв път от едва ли не дни насам не почувства болка в гърдите си.

— Искам да говоря с Крис — каза тя след малко.

Боунстийл кимна:

— Веднага щом сержант Макиларджи приключи с него — той взе от ръцете й празната чаша. — Желаете ли да се обадите на някого, госпожице Уитни?

Тя си помисли за Рубънс — тъй й се прииска да му се обади. Но той замина, без да й остави телефонен номер. Нямаше представа къде точно в Сан Диего се намира, знаеше само, че се връща довечера в осем часа. Вдигна поглед към Боунстийл.