Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Не, по дяволите! Имам място в Нюйоркската борса. Това е между другото — той потупа главата си, пръстът му потъна във вълнистата коса. — Тук щрака една проклета пластинка, момиче, та ме скапва. Вътре има само желязо, никакъв мозък. Всички изпокапаха по време на войната. К’ъв срам.

Даяна се изкикоти:

— Обзалагам се, че не си участвал във войната. Не си чак толкова стар.

— О, грешиш, достатъчно съм стар. Можех да отида във Виетнам, ама на, останах тук, на чист въздух. Армията не иска отрепки. Макар че и да искаше, нямаше да ме открие. Само да бяха дошли, щяхме да им извъртим едно хубаво бойно сражение, ха! — той плесна огромната си длан в месестото бедро.

Пред Бейба спряха двама млади пуерториканци. Лицата им бяха гладки като кадифе, дългите, черни, лъскави коси — вързани на опашка. Бяха облечени еднакво: дрипави джинси и къси якета. Единият беше обут с адидаски — „за да офейка по-бързо“, както й каза по-късно Бейба; а другият — с протрити черни шпиц ботуши.

— Изчакай секунда — каза й Бейба и се отдалечи с двамата.

Наоколо светлините на улицата светваха и гаснеха, една безкрайна надпревара от разноцветен неон, прогонваща тъмнината. Задуха песъчлив вятър, който грабваше разпилените отпадъци и ги завърташе във въздуха като мръсни носни кърпички, вдигнати по погрешка за поздрав. Даяна усети и миризмата, с която винаги бе пропит западният вятър — индустриалните изпарения от околностите на Ню Джърси.

Бейба получи шепа банкноти за няколко здраво завързани найлонови торбички, пълни с нещо жълто и червено. Един бебешко син кадилак се приближи бавно, сякаш имаше повреда в двигателя. От покрива му стърчеше висока антена, гумите бяха защитени с шипове, правени по поръчка, а хромираният метал по него беше повече от метала на три коли, взети заедно.

Даяна присви очи, за да види по-добре вътрешността на колата, ала оцветените в тъмнозелено стъкла не пропускаха почти нищо. Смътно успя да различи само тъмнокожо кръгло лице и до него, на пътническата седалка, една глава като на Медуза, със сплетена черна коса.

Бейба приключи сделката с пуерториканците и се приближи до колата. Единият й прозорец безшумно се плъзна надолу. Бейба трябваше да се превие почти на две, за да пъхне глава вътре. Той започна да говори нещо, но Даяна не можа да чуе нито дума. След малко извади отнякъде малък плосък пакет, ръката му го пъхна през прозореца и излезе обратно с пачка сгънати банкноти. Каза още нещо и се изправи. Кадилакът потегли, прозорецът му бавно се затвори.

Когато Бейба се върна при нея, тя го попита:

— Добре де, какво ще правиш сега, цяла нощ ли ще стоиш тук?

— Ама ти к’во очакваш от мен, момиче? — погледна я той строго. — Че ти изобщо не ме познаваш. Мога да ти създам сериозни неприятности.

— Не вярвам — усмихна се Даяна и го погали по лицето. — Какво ще ми направиш? Ще ми откраднеш парите ли? Мога да ти ги дам.

Той беше толкова изненадан, че не успя да отвърне нищо.

— Или нещо по-лошо? Ще ме изнасилиш? — продължи тя.

— Ха! Повечето контета, дето обикалят тук, като нищо ще се възползват от случая. И никой няма да ти помогне. За теб нищо работа ли е чукането, а, момиче? Да не ти е изпила чавка акъла? Ама че идиотщина! На нищо ли не те е учила майка ти?

— Не вярвам, че си като онези, за които ми разправяш.

— Дрън-дрън! Точно такъв съм. Дори по-лош от някои!

— Искаш ли да си вземем нещо за ядене?

— Таз пък! Ти знаеш ли, че ей сега мога да те хвана за ръчичка, да те закарам отзад, зад киното и да те накарам да съжаляваш, задето си дошла тук.

Издадената му напред глава беше съвсем близо до нейната, жълтите му очи святкаха с дивия блясък на нощен хищник.

— Хайде — продължи тя, — да хапнем по един залък, а?

Той сграбчи ръката й, стисна я здраво и я задърпа към овехтелия вход на „Нова“. Тя не направи никакъв опит да се отскубне.

— Сега ще те начукам, глупачке такава — изръмжа Бейба истински вбесен. — А след т’ва ще ти трябва инвалидна количка, за да можеш да се придвижваш.

— Ама то няма да е изнасилване — каза Даяна, — щом аз искам.

Това вече съвсем го извади от равновесие. Завъртя я с лице към себе си и я загледа кръвнишки.

— Е, и какво?

— Просто ти обяснявам, че не можеш да ме изнасилиш.

— Ей сега ще ти дам да разбереш!

— Добре — отвърна тя и вдигна глава.

Бейба се вторачи в сериозното й лице и дълго време не откъсна поглед от него. После изведнъж тръсна глава назад и избухна в дълъг, силен смях; смееше се така, както от години не се беше смял.