Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

— Не — възрази Даяна, поклащайки глава. — Не вярвам да го мислиш сериозно. Промяната е в хората край нас. Те ни виждат различни и затова се държат различно.

— Не ставай глупачка! — кипна Мариън. — Не виждаш ли какво става пред очите ти? — „Виждам“, отвърна тя мислено. „Виждам, но, ах, как не искам да го призная.“ — Вземи Джордж. Тази вечер отлетя за Париж. И знаеш ли за къде заминава от там? За Южен Ливан. Един Господ знае как го е уредил, но отива в едно от основните седалища на ООП там. Аз съм почти сигурен, че доста внимателно ще го проучат, но след това — сви рамене Мариън — той ще стане един от тях.

— Джордж да стане терорист в живота?! — изуми се Даяна. — Но той няма качествата за това.

— Напротив — спокойно отвърна Мариън. — Джордж стана много опасен човек.

— Джордж е неуравновесен.

— Тъкмо това го прави опасен.

— Ясмин знае ли?

Мариън сви рамене.

— Аз не съм й казвал. И няма причина да бъде уведомена.

— Той я обичаше.

— Още по-основателна причина да не й каже.

Изведнъж очите на Даяна се изпълниха със сълзи.

— И аз я обичам, Мариън.

Той я притегли към себе си и я целуна по челото.

— Знам, скъпа. Вие сте добри приятелки.

— Не искам тя да заминава — гласът й звучеше като на малко момиченце.

— Сигурен съм, че и тя изпитва същото. И аз заминавам, да знаеш. Нито миг повече не издържам тук. Дори не си спомням всъщност защо дойдох. Знам само, че Англия ми липсва ужасно много.

Даяна целуна Мариън по бузата.

— Искам да я видя. Искам да говоря с нея, преди да замине.

Повече от час тя не спря да търси Ясмин; провери навсякъде, но никъде не я откри.

Беше минало доста време, преди гостите да почнат да се разотиват. Всъщност повечето от тях си тръгнаха с неуверена крачка малко преди да съмне. Някои трябваше да бъдат разтърсвани, за да се събудят, насилствено да изпият силно кафе, за да успеят да стигнат до колите си и да поемат по безлюдните улици на път за домовете си. Въпреки това стана не една катастрофа — сирените заедно с мигащите червени и бели светлини разпръснаха и малкото, което бе останало от нощното спокойствие. Капеше кръв.

Даяна, обаче, и не помисляше за сън. Той й се струваше далечен като смъртта. А адреналинът в нея се лееше като от огромен резервоар, който нямаше свършване.

Къщата беше неузнаваема, но това нямаше значение. Даяна и Рубънс излязоха навън и оставиха интериорът да бъде охраняван от строгия интелектуалец на Ел Греко и от морската сирена с изцъклен поглед, разположила се самодоволно върху блестящата скала. Градината беше още влажна.

Двамата се любиха страстно под палмите, чиито гъвкави корони си шепнеха в свежия ветрец на зората. Небето бе почнало леко да светлее над ниските покриви; на изток в далечината заревото все още не застрашаваше блясъка на звездите. Лунният сърп беше на път да залезе и ту надничаше, ту се скриваше между увисналите палмови листа. Песента на щурците и плисъкът на водата от играещия си в басейна до тях делфин караха Даяна да мечтае, че двамата с Рубънс се намират на пустинен остров, заобиколен единствено от море. Само от море.

Вторият път беше съвсем различно. Той продължаваше да е в нея — влажен, набъбващ. А и самият Рубънс никога не е бил толкова гальовен, толкова нежен, толкова мил. Беше сигурна, че във върховния момент той извика, макар че нищо чудно това да беше шумът от капките пот, които капнаха върху рамото й и го овлажниха, преди да се търкулнат от изпъкналата повърхност и да бъдат попити от пръстта под тях.

Тишина. Само дишането им и звуците на птичките, известяващи изгрева на слънцето.

Даяна заспа на тревата. Смесицата от пот и секрети от любовния им акт бавно засъхваха по кожата й; дългата й гъста коса се бе разпиляла като опашка на полубожество, потъмнялата й от слънцето плът блестеше от живачния цвят на отразената светлина, от прозрачността на зората — същинска картина от Русо.

Докато в увеличаващите се слънчеви петна жужаха мушици, а кацналата върху повдигнатото й коляно златно-зелена пеперуда отлетя с ветреца, Даяна сънуваше, че е отново в Ню Йорк, в едно друго време.

Април е и навсякъде другаде е пролет, а тук, в сивите, стоманени каньони зимата все още не разхлабва ледената си прегръдка. Даяна е обута с високи кафяви ботуши, чиито върхове и пети са оплескани с мръсен и кален сняг. В тях е напъхала избелелите си джинси. Отгоре е облякла старото тъмносиньо късо палто с тъмни пластмасови копчета, украсени с по една котва.