Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Нощното сияние на Лос Анджелис се очерта вече съвсем ясно. Отнякъде й се счу гласът на Бейба: „Момиче, ти или се потапяш в нещо или не, и това е.“ Сега, след като се бе включила в предприетото от Боунстийл разследване на убийството, знаеше, че най-сетне се е потопила в него. Изпитваше огромно желание да разкаже всичко на Рубънс, но се опасяваше, че може да провали нещо, макар да не разбираше как. Не можеше да му разкаже, както и на никого друг, и за Бейба; то беше същото — продължение на това чувство.

— Ще те запозная с един човек — каза й Рубънс.

— Кой е той?

— Дори Спенглър. Добър приятел на Берил — поясни Рубънс и се излегна по гръб. — Той е импресарио.

— Рубънс, за последен път ти казвам, че няма да уволня Монти.

— Нещо да съм споменал за това? Просто искам да те запозная с Дори. Имам нещо предвид.

— Не се и съмнявам.

— Ще се срещнеш ли с него?

— Добре.

— Май ще се наложи да отложа пътуването си до Ню Йорк.

— Тая работа с Ашли е много важна.

— Може да изчака още една седмица.

— Държа да отидеш, Рубънс — тя погали голия му хълбок. — Аз ще се оправя — усмихна се в тъмнината. — Крис ме покани на концерта им в Сан Франциско този уикенд.

— Добре. Значи няма да си тук два-три дни.

Даяна се надвеси над лицето му.

— Точно това каза и Крис. Защо?

— Берил е много въодушевена от тази ваша връзка, нали ти казах. Сега, като й съобщя къде отиваш, ще изпадне във възторг. Турнето ще придобие тежест с реклама за теб. И ще се запознаеш с Дори, когато се върнеш.

— От всичко извличаш полза, а?

— Хайде да спим — прошепна той и скоро дишането му се успокои.

Ала нейният сън не идваше. Зората вече надничаше зад ъгъла; от вчерашния ден й остана само горчивият вкус в устата. Обърна се с гръб към прозореца и веещите се леко пердета; коленичи в леглото, отметна завивките и дълго време стоя така, загледана в голото тяло на Рубънс. Изпита непреодолимо желание да го докосне, да го прегърне, да го притисне силно до себе си, да почувства тежестта му върху гърдите си, ръцете му обвити около тялото й. И протегна ръка към него.

Най-накрая тя се надигна, отдели се от Бейба и с дълбока въздишка прекрачи леглото. Взе дрехите и чантата си с дълга дръжка и запристъпя безшумно към тъмната баня. Развалената водопроводна инсталация шумеше непрестанно, а вратата, боядисвана с незнайно колко ръце бяла блажна боя, не се затваряше. Даяна посегна към ключа на лампата, но размисли и не я светна. Остави дрехите си на ръба на ваната, коленичи върху капака на тоалетната чиния и отвори прозореца с матово стъкло. Отвън нахлуха смесените светлини на Манхатън. Небето беше бяло, дифузно осветление обгръщаше града, сякаш се намираше в черупка на великденско яйце.

Тя премигваше, прехласната от гледката, и трепереше от студ. Долови тихите стъпки на Бейба оттатък, в стаята. Той се приготвяше да излиза.

Острият звук я накара стреснато да извърне глава. Някой звънеше на вратата. Чу гласът на Бейба и металното плъзгане на металната верига, която освободи вратата. Приятели често наминаваха оттук без предварителни уговорки. Бейба нямаше телефон; предпочиташе да провежда разговорите си от различни телефонни кабини. „Бизнесът“, често повтаряше той, „принадлежи на улицата.“ И все пак Даяна никак не искаше точно тази им вечер да бъде прекъсната, макар и да беше вече към края си. Още чувстваше тялото си изтръпнало, на много места плътта й беше натъртена, устните й горяха, леко подути — каква сладка болка.

Тя се отдръпна от гледката през прозореца и безшумно отиде да надникне през открехнатата врата на банята.

Чу двата силни изстрела в мига, и който доближи глава до процепа, и подскочи. Сърцето и бясно заби, на път да се пръсне. По голия под в ритъма на стакато отекнаха стъпки на ботуши, но никой не мина по тънкия килим между кушетката и креслата. Един глас, тих и заплашителен, каза:

— Стой там, където си! Ти си свърши нощната работа.

После настана тишина, която продължи цяла вечност.

Даяна не помръдваше; пръстите й до побеляване се бяха впили в ръба на вратата. Ужас бе сграбчил сърцето й, кръвта й сякаш се бе вледенила и всяко вдишване и издишване й причиняваше болка. Съзнанието и се бе вцепенило. Опита да подреди мислите си, ала не можа, само устните й мърдаха: „Това не може да се е случило.“

Изведнъж се чу изпъшкване — толкова рязко и звучно, че можеше да се сбърка с нов изстрел. Даяна отново надникна, за да се опита да види в мрака кой е този нашественик. Изпъна врат и й се стори, че дочу шепнешком изречена дума: „Callate!“ 25 25 Млъквай! (исп.) — Б.пр. . После пак тишина.