Эрик Ластбадер - Сирените на Холивуд

Ала всички тези физически подробности бяха само като глазурата на тортата. Достатъчно беше Рубънс да се появи някъде и присъствието му веднага се усещаше. Той излъчваше сила, сякаш беше нов модел подвижен ядрен реактор. И може би тъкмо затова след него неизбежно вървяха слухове, като опашка на комета.

Говореше се например, че никога не е губил битка в заседателната зала — а такива имаше много; и че не победата го блазнела, просто е бил принуждаван да срине опонентите си.

Говореше се също, че се бил развел със съпругата си — красива и талантлива жена, защото отказвала да се докосва до него на публични места.

В море от акули Рубънс беше този, който поглъщаше акулите — слава, която той старателно поддържаше. Затова хората, свикнали да превиват гръбнак, дълбоко му се възхищаваха, търсеха го, ласкаеха го и му правеха мили очи.

— Рубънс — Даяна вдигна чашата си като за поздрав и си помисли: „Това е последният човек, когото ми се щеше да видя тази вечер.“

Още когато се запознаха, тя реши, че за разлика от другите, няма да се съобразява с него.

— Може ли? — той сложи ръка на плетения стол срещу нея.

Обхвана я ужас, усети, че се разтреперва и стаена ръце в скута си. Опита да намери в себе си друго, по-силно чувство, ала не успя. Такава самота я разтърсваше, че когато вдигна поглед към мъжа пред себе си, не можеше да пропъди мисълта за другия, виждаше го как побягна в нощта с младото момиче със стегнат задник, който пружинираше, докато подтичваше без притеснение към вратата и се усмихваше. Марк.

Сълзите напираха отвътре и единствено закалката я възпря да не допусне да се покаже пълна глупачка пред Рубънс. Не й се искаше да бъде с него, ала по-добре неговата компания, отколкото да остане насаме с мислите си.

Тя се изкашля и отвърна:

— Разбира се — гласът й сякаш не беше нейният.

— Франк, тоник и водка — поръча той на навъртащия се наоколо салонен управител, докато се настаняваше на стола. — Столичная.

— Столичная. Да, господине. Госпожице Уитни, още едно бакарди?

— И още как — тя му подаде празната си чаша. — Защо не!

Мъжът кимна и я пое.

Рубънс изчака да донесат поръчките и да останат сами. Пиещите на бара бъбреха, избухваха в шумен, дрезгав смях в противовес на усърдно контролираните им движения на ръцете и главите. С една дума не се отличаваха от пияниците в кой да е бар в коя да е част от света.

— Нали не съм аз причината?

— За кое?

— За мрачното ти настроение.

Даяна отпи глътка, като се питаше накъде ли бие. В друг случай можеше да го приеме като предизвикателство, ала сега…

— Просто лош ден.

— Всичко ли е наред със снимките?

Обзе я подозрение.

— Много добре ти е известно как вървят снимките. И знаеш, че не е това. За какво намекваш?

Той разпери ръце.

— За нищо. Като влязох, видях изражението на лицето ти… — вдигна чашата и отпи. — Не искам моите актьори да имат унил вид. Помислих си дали не мога да помогна с нещо.

— Да ме вкараш в леглото си, например.

Думите й се изплъзнаха, преди да се усети. О, Господи, сега я оплесках, ужаси се тя.

— Тогава си тръгвам — каза той и посегна към чашата си.

Даяна наблюдаваше лицето му, в главата й бушуваха мисли. Дори и да си мръсник, размишляваше тя, ти си всичко, което имам тази вечер. Късметлийката аз!

— Не, не си тръгвай — рече с половин уста. — Днес съм просто в гадно настроение. Изобщо не е свързано с теб.

Той стана и се усмихна накриво.

— Работата е там, че тъкмо с мен е свързано. Ти си напълно права — отново разпери ръце — негов характерен жест. — Вярно е. Ти го знаеш. И аз го знам. Пожелах да те вкарам в леглото си, откакто се запознах с теб преди година и половина. Но ти току-що се бе хванала с оня смахнат черен режисьор… как му беше името? Марк…

— Наситър — бързо му подсказа тя.

— Да — щракна той с пръсти, — точно така. Наситър — сякаш завъртя името с върха на езика си, после сви рамене. — Добре де, кой не изневерява от всички тия тук? — и съзаклятнически огледа посетителите. — Всеки се чука с някой друг. Та затуй си помислих, че…

— Не и аз! — сопна му се тя.

— Така е, не и ти — говореше с известна тъга. — Но ми трябваше повече от година и половина, за да се уверя в това — той вдигна чашата си като за тост. — До скоро виждане.

Тогава Даяна предположи, че може и да е бъркала в преценката си за него; може би през цялото време е виждала само едната му страна, отъждествявала го е с екранен образ, оставяла се е другите да определят начина, по който да му се противопоставя — чрез всички истории, клюки, възбудени шепоти зад гърба му: храната на встрастените към славата. Не, не, не! Даяна Уитни няма дял в това.