Клайв Касслер - Кралството

— Ръководителят им и мой преводач, Хао, ми бе особено полезен.

Погледът на императора трепна към Хао и се върна незабавно към Франческо:

— Семейството на мъжа ще бъде освободено от затвора. — Императорът вдигна пръст и секретарят отбеляза нещо на пергамента в скута си.

Франческо си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Благодаря ви, Ваше Величество, за милостта!

— Кажете ми, кога ще е готов Великият Дракон?

— Още два дни ще са…

— Имате време до утре призори!

С тези думи император Кангкси се обърна и се върна сред бойния строй от телохранители, който се затвори зад него. Мъжете се завъртяха едновременно и поеха натам, откъдето бяха дошли, последвани от личната му гвардия. Когато ритмичният тропот отшумя, Джузепе възкликна:

— Той луд ли е? Утре призори! Как можем да…

— Ще успеем — отвърна Франческо. — Дори ще ни остане време.

— Как така?

— Имаме още само няколко часа работа. Казах на императора два дни, защото знаех, че ще иска наглед невъзможното.

Джузепе се усмихна.

— Хитрец си, братко. Браво!

— Хайде, да довършим този Велик Дракон.

На светлината на факлите и под неотклонния поглед на личния секретар на императора на прага на шатрата работниците не спряха цяла нощ, начело с Хао, който играеше ролята си съвършено и не спираше да повтаря на останалите „по-бързо, по-бързо, по-бързо!“. Франческо и Джузепе също участваха в театъра. Те неспирно кръстосваха шатрата, непрестанно задаваха въпроси, току се навеждаха, за да огледат някоя част…

Обтяжки от волски сухожилия бяха отвързвани, завързвани отново и проверявани дали ще издържат. Подпорни прътове от бамбук бяха почуквани, за да е сигурно, че не са пропукани, а коприната бе оглеждана за най-малки несъвършенства. Ходовата част от дървото на ратанова палма трябваше да устои на пробната атака, с която щяха да проверят готовността му за битка (на Франческо му се стори, че не е достатъчно здрава и затова нареди да нанесат още един слой черен лак на стените и валовете). Накрая художникът, нает от Джузепе, довърши картината на носовата част — муцуната на дракон с очи-мъниста, оголени зъби и изплезен раздвоен език.

Когато първите лъчи на слънцето обагриха източните хълмове, Франческо нареди бързо да приключват с работата. След това бавно обиколи машината от носа до кърмата. С ръце на хълбоците той накланяше глава ту насам, ту натам, изучавайки всяка част от кораба, всеки негов елемент, като внимаваше и за най-малкото несъвършенство. Всичко изглеждаше наред. Върна се при входа на шатрата и кимна на секретаря.

Мъжът се наведе под платното, закриващо входа, и изчезна.

След час се чу вече познатото трополене на императорската свита. Звукът сякаш изпълни пространството, а после рязко спря. Този път император Кангкси, облечен с проста сива туника, пристъпи през прага на шатрата, следван от личния си секретар и главния си телохранител.

Императорът се закова на място и в очите му проблесна изненада.

През двете години, в които Франческо познаваше владетеля, за пръв път го виждаше изненадан.

Розово-оранжевата светлина на изгряващото слънце се промъкваше през белите копринени стени и покрива на шатрата и къпеше вътрешността й в сияние, сякаш идващо от друг свят. Пръстеният под бе покрит с черни черги и посетителите имаха чувството, че стоят на ръба на бездна.

Макар да бе учен, Франческо Лана де Терци обичаше ефектите.

Кангкси пристъпи напред — поколеба се несъзнателно, когато кракът му докосна една от черните постелки — след което направи още една крачка напред, към носа. Взря се в лицето на дракона и се усмихна.

Още нещо, което Франческо не беше виждал никога досега.

Императорът никога не променяше характерното си студено изражение.

Императорът се обърна към Франческо.

— Възхитително е! — преведе му Хао. — Отприщете го!

— Когато заповядате, Ваше Величество!

Хората на Франческо заеха местата си около шатрата. По негова команда обтяжките бяха срязани. Франческо беше проектирал копринените стени с център на тежестта по горните краища, така че те паднаха право надолу. Едновременно с това в задната част на шатрата дузина мъже дръпнаха покрива й назад, а той се издигна и се изду като огромно платно, преди да го свалят на земята и да го скрият.

Навред цареше мълчание. Чуваше се само свиренето на вятъра през стените и прозорците на гомпата.

Насред откритото пространство стоеше Великия Дракон — летящата машина на император Кангкси. На Франческо му бе все тая как ще наричат машината му — макар че, разбира се, угаждаше на благодетеля си. За учения Франческо машината бе просто неговата изпълнена мечта — истински по-лек от въздуха вакуумен кораб.