Клайв Касслер: Кралството

Във въздуха заехтяха ударите на чукове по дърво. Работниците на Хао бързаха да забият последните колове в каменистата почва. По равната земя, около двамата братя, се носеха вихрушки прах. Не след дълго чуковете заглъхнаха. Хао се приближи до Франческо и Джузепе.

— Готови сме, господине!

Франческо отстъпи няколко крачки и се полюбува на зданието. Беше доволен. Едно беше да го проектира на хартия, а съвсем друго, да го види на живо.

Шатрата, направена от снежнобяла коприна и с кървавочервени извити външни подпори от бамбук, приличаше повече на замък от облаци. Извисяваше се на над десет метра и заемаше почти три четвърти от хълма.

— Добра работа — каза доволно Франческо. — Джузепе?

— Великолепно! — промълви едва-едва по-младият Лана де Терци.

Франческо кимна и тихо додаде:

— Да се надяваме, че това, което е вътре, е още по-впечатляващо.

Макар че зорките очи на съгледвачите на гомпата видяха приближаващата се свита преди Джузепе, стражите не надуха предупредителните рогове, докато конниците не се приближиха на няколко разтега от тях. Това, както и посоката, откъдето идваха ездачите, заедно с по-ранното им пристигане, беше тактическо решение, досети се Франческо. Повечето постове на врага бяха на запад. Групата идваше от изток и така щеше да скрие облака прах зад хълма, където се намираше гомпата, за да нямат време дебнещи от засада вражески отряди да им пресекат пътя. Познавайки благодетеля си, Франческо подозираше, че скришом са наблюдавали гомпата отдалеч, докато се промени посоката на вятъра и се оттеглят вражеските патрули.

Лукав мъж беше техният благодетел, помисли си Франческо. Лукав и опасен!

След по-малко от десет минути Франческо дочу хрупането на ботуши по спираловидната чакълена пътека в подножието на хълма. Над оградения от канари ръб на върха на хълма се вдигна прах. Внезапно се възцари тишина. Макар че Франческо го очакваше, това, което последва, го изпълни със страх.

Чу се рязка команда и отряд от тридесетина членове на личната гвардия се появиха пред погледа му. С мрачни лица и погледи, вперени в хоризонта, с пики в ръцете, войниците започнаха да избутват изпълнените със страхопочитание работници по-далеч зад шатрата. След това се наредиха на откритото пространство около нея, на равно разстояние един от друг, обърнали лица навън от гомпата и стиснали здраво пиките пред телата си.

От пътеката под тях се чу още една гърлена заповед, последвана от резки стъпки по чакъла. Стегната формация от кралски телохранители в червено-черна бамбукова броня измаршируваха на откритото пространство и се упътиха право към Франческо и Джузепе. Бойният строй спря ненадейно, предните войници отстъпиха вляво и вдясно като човешка порта и през нея премина един-единствен мъж.

Над двайсет сантиметра по-висок и от най-високите си войници император Кангкси, владетел от династията Цин, Наместник на Небесния Господар, имаше изражение, в сравнение с което лицата на войниците му изглеждаха като мила майчина усмивка.

Кангкси направи три крачки към Франческо и спря. Изгледа го с присвити очи и продума. Франческо се озърна за Хао, но китаецът вече се беше изправил до него и шепнеше:

— Императорът пита, „Изненадан ли сте да ме видите?“

— Изненадан, ала и доволен, Ваше Величество.

Франческо знаеше, че въпросът не е случаен. Император Кангкси бе извънредно подозрителен — ако Франческо не си даваше вид на достатъчно изненадан от ранното пристигане на императора, незабавно би бил заподозрян, че е шпионин.

— Какво е това пред мен? — попита Кангкси.

— Това е шатра, Ваше Величество, проектирана от мен. Служи не само да пази Великия Дракон, а и да го крие от любопитни погледи.

Императорът кимна.

— Дайте чертежите си на личния ми секретар!

Императорът вдигна показалец и секретарят му пристъпи напред.

Франческо се поклони:

— Разбира се, Ваше Величество.

— Робите, които ви предоставих, добре ли работят?

Франческо трепна, но не отговори. През последните шест месеца той и Джузепе бяха работили и живели с тези мъже в какви ли не условия. Сега бяха като приятели. Ала не смееше да признае това на глас. Императорът нямаше да се поколебае да използва подобна емоционална връзка.

— Работиха превъзходно, Ваше Величество. За жалост обаче, четирима от тях загинаха миналата седмица, когато…

— Така е устроен светът. Смъртта властва. Ако са загинали в услуга на владетеля си, предците им ще ги посрещнат с гордост.