Майкл Коннелли - Черното ехо

Бош бутна настрани недокоснатата чиния с порция месо от пуйка, гарнирано с картофи и някакви царевични бучки, които трябваше да са меки, но не бяха. В болничния порцион беше включен и ягодов кекс с някакъв крем отгоре.

— Изядеш ли това, може никога да не излезеш повече оттук.

Той вдигна очи. Беше Еленър. Стоеше на вратата и се усмихваше. Той отвърна на усмивката й. Не можеше да се въздържи.

— Знам — каза Бош.

— Как си, Хари?

— Добре съм. Ще се оправя. Може да не бия ъперкъти отсега нататък, но ще го преживея някак. Ти как си, Еленър?

— Чудесно — отвърна тя и усмивката й сякаш го разполови на две. — Прекараха ли те през месомелачката днес?

— О, да. Нарязаха ме ситно и ме смляха. Най-добрите и най-умните от моето управление заедно с двама от твоите приятелчета цяла сутрин ме въртяха на шиш. Ей тук има един стол.

Тя заобиколи леглото, но остана права до стола. Огледа се и лека бръчка проряза челото й, сякаш стаята й беше позната отпреди, но беше забелязала, че нещо не е наред.

— Мен също ме разпитваха миналата нощ. Не искаха да ме пуснат да те видя, преди да са свършили с теб. Такива били заповедите. Не искали да се наговорим предварително. Обаче май и без това историите ни съвпадат. Най-малкото не ме викаха втори път, след като са те разпитвали днес. Казаха, че това било всичко.

— Намериха ли диамантите?

— Не са, поне доколкото чух, но те не биха ми казали нищо повече. Два екипа работят по този въпрос от днес, но аз не съм включена в нито един. Ще върша канцеларска работа, докато се поразведри обстановката. Вероятно и в този момент са у Рурки и продължават да ровят.

— Ами Тран и Бин, те решиха ли да сътрудничат?

— Не. Не казват нито дума. Разбрах от един приятел, който е присъствал на разпитите. Не знаели нищо за никакви диаманти. Вероятно са изпратили свои хора да ги търсят и скоро ще се разбере това-онова.

— Къде мислиш, че е скрито съкровището?

— Нямам представа. Всичко това, Хари, някак си ме разтърси. Вече не знам какво мисля за каквото и да е.

В това се включваше и самият той, помисли си Бош. Обаче не каза нищо и скоро в стаята настъпи неловко мълчание.

— Какво се случи, Еленър? Ървинг ми каза, че Люис и Кларк пресрещнали Ейвъри и го спрели. Това е всичко, което знам. Не разбирам нищо.

— Те са ни следели, докато ние наблюдавахме трезора през цялата нощ. Вероятно са си вкарали в главите мухата, че ние сме съгледвачи на бандитите. Като се има предвид, че ти си едно лошо ченге, както мислеха те, кой не би стигнал до същия извод. И щом са видели, че казваш на Ейвъри да си върви вкъщи, а униформените отпращаш обратно, те са решили, че си вътре в играта, и са те спипали. Веднага са задържали Ейвъри пред „Дарлингс“ и той им е казал за посещението ти от предишния ден, за фалшивите тревоги през седмицата, а накрая е изтървал и това, че не си му позволил да отвори трезора.

— После те са попитали: „А нима можете да го отворите?“, и веднага са хукнали натам.

— Аха. Решили са, че са герои. Ще спипат едновременно бандитите и лошите ченгета. Хубаво замислено, но до момента на плащането.

— Бедните тъпи клоуни.

— Бедните тъпи клоуни.

Отново се възцари тишина, а Еленър явно не искаше това.

— Е, аз просто дойдох да видя как си.

Той кимна.

— И да… Да ти кажа…

Ето я, помисли си той, прощалната целувка.

— …че реших да напусна. Ще оставя работата в Бюрото от утре.

— Ами как… Какво ще правиш?

— Не знам. Но ще напусна още сега, Хари. Имам малко пари, ще попътувам известно време, а после ще реша какво ми се прави.

— Защо, Еленър?

— Не знам. Трудно е за обяснение. Всичко това, което се случи… Цялата ми работа се превърна в едно нищо. Не мисля, че ще мога да се върна да работя в онзи отдел отново и да седя в онази стая след всичко, което се случи.

— Ще се върнеш ли в Лос Анджелис?

Тя погледна ръцете си, а после отново обходи стаята с очи.

— Не знам, Хари. Съжалявам. Изглеждаше сякаш… Не знам, много съм объркана точно сега.

— За какво си объркана?

— Не знам. За нас. За това, което се случи. За всичко…

Тишина изпълни стаята отново, и то толкова дълбока, че на Бош му се дощя някоя сестра или дори Гелвин-младши да си навре носа, за да види дали всичко е наред. А и му се пушеше ужасно. Установи, че това беше първият път за деня, когато му се допушваше. Еленър вече гледаше в краката си и той се съсредоточи върху недокоснатата храна. Взе парчето месо и започна да го подхвърля из ръцете си като топка за бейзбол. Не след дълго очите на Еленър направиха трета обиколка из стаята, без да видят това, което сякаш търсеха. Бош не можеше да разбере какво беше то.