Майкл Коннелли - Законът на Бош

Излязох от тунела, ударих спирачки и рязко завих надясно. Широките гуми не се плъзнаха и колата спря. Вторачих се в огледалото за обратно виждане и зачаках. Никоя от колите, излизащи от тунела, не зави надясно след мен и не Удари спирачки, минавайки през кръстовището. Ако имах преследвач, или му се бях изплъзнал, или той беше професионалист в играта и бе предпочел да изпусне целта, за да не бъде забелязан. Но вторият вариант не отговаряше на очебийното присъствие на мъжа с „Родителите днес“ в библиотеката.

Третата вероятност, върху която трябваше да се замисля, беше електронно наблюдение. Агентите на ФБР можеше лесно да са поставили проследяващо устройство на колата ми. Някой техник можеше да се е промъкнал в гаража на библиотеката и да го е монтирал. Или преди това — пред сградата на ФБР. Това, разбира се, означаваше, че знаят за разходката ми из града с Рой Линдъл. Изкушавах се да му се обадя и да го предупредя, но реших, че не трябва да използвам клетъчния си телефон.

Поклатих глава. Може би в края на краищата параноята не беше хубаво нещо. Можеше да ти помогне да спечелиш предимство, но можеше и да те парализира. Включих се в уличното движение и поех към магистралата за Холивуд, като непрекъснато поглеждах в огледалото за обратно виждане.

От магистралата се откриваше хубав изглед към мястото, където бях прекарал най-значителната част от времето си като ченге. Видях някои от сградите, в които бях работил по различни случаи. „Капитол Рекърдс“ бе направена така, че да наподобява купчина грамофонни плочи. Хотел „Ъшър“ пък в момента се ремонтираше и обновяваше като част от програмата за благоустрояване и развитие на центъра на Холивуд. Видях осветените домове, извисяващи се на тъмните склонове на хълмовете в Бийчуд Каньон и Уитли Хайтс. Видях десететажния образ на местна баскетболна легенда върху стената на инак безлична административна сграда. Не толкова известен, но пак заемащ цялата странична стена на друга сграда, беше мъжът от рекламата за „Марлборо“ — с цигара в устата и излъчващ непоколебима самоувереност.

Холивуд представлява красива гледка нощем. Загадъчността му се долавя само в мрака. На слънчевата светлина завесата се вдига и интригата изчезва, изместена от усещане за опасност. Холивуд е място на печалбари и използвачи, на разбити тротоари и мечти. Така става, когато построиш град в пустинята и го напълниш с фалшиви надежди и идоли. Пустинята си го иска обратно, изсушава го и го оставя безплоден По улиците се влачат отрепки, а в скалите дебнат хищници.

Отправих се към изхода за Мълхоланд, пресякох магистралата и на разклона поех по Удроу Уилсън, нагоре по склона на планината. Къщата ми беше тъмна. Единствената светлина, която видях, когато влязох, беше червената лампа на телефонния секретар в ъгъла на кухнята. Запалих осветлението и натиснах бутона, за да чуя записа.

Имаше две съобщения. Първото беше от Кизмин Райдър. Тя вече ми бе споменала за него. Второто беше от Лотън Крос. Имал да ми казва нещо. Гласът му беше дрезгав. Представих си как жена му държи телефона до устата му.

Съобщението бе оставено преди два часа. Ставаше късно, но му се обадих. Човекът живееше на инвалидна количка. Какво означаваше „късно“ за него? Нямах представа.

Отговори Дани Крос. Сигурно имаше идентификатор за входящи обаждания, защото поздравът й беше отсечен и в гласа й прозвуча злоба. Или може би си въобразявах?

— Дани, обажда се Хари. Съпругът ти ме е търсил.

— Той спи.

— Би ли го събудила? Стори ми се, че е важно.

— Аз ще ти предам какво искаше да ти каже.

— Добре.

— Докато работеше, той пазеше копия на разследванията си. Държеше ги тук, вкъщи, в кабинета си.

Не си спомнях да съм виждал кабинет в къщата им.

— Пълни копия?

— Не знам. Имаше цял шкаф.

— Имаше?

— Кабинетът беше в стаята му. Наложи се да преместя всичко. Сега нещата са в гаража.

Осъзнах, че трябва да спра потока от информация, идващ от нея, и да я накарам да млъкне. Вече бе казала твърде много неща по телефона. Параноята отново надигна грозната си глава.

— Идвам веднага — заявих аз.

— Не, късно е. След малко ще си лягам.

— Ще бъда у вас след половин час, Дани. Изчакай ме.

Затворих преди тя да продължи да оспорва намеренията ми. Обърнах се и излязох, като този път не угасих лампата.

Беше започнал да ръми лек дъжд. Магистралата бе осеяна с капки масло, които забавяха придвижването. Беше ми необходим повече от час, за да стигна. Спрях на алеята за коли и вратата на гаража започна да се вдига — Дани Крос ме чакаше. Слязох от мерцедеса и влязох в гаража. Помещението беше за две коли и пълно с кашони и мебели. Имаше и стар шевролет „Малибу“. Капакът му беше открехнат, сякаш някой бе работил по двигателя и бе забравил да го затвори, докато си почива. Спомних си, че Лотън Крос караше някаква мощна кола от шейсетте години на миналия век. Но върху автомобила имаше дебел слой прах, а на покрива бяха натрупани кашони. Едно беше сигурно — Лотън никога повече нямаше да кара шевролета.