Майкл Коннелли - Законът на Бош

Но с половин уста призна, че му липсвала истинската работа, както се изрази. Жизненоважната работа, която променя нещата. Да охранява склад, пълен с джинси, произведени в Тайван, можеше и да е доходно. Но изобщо не можеше да се сравни с вълнението да проснеш убиец на пода и да му сложиш белезниците. Нямаше нищо общо. И на Бигър му липсваше точно това. Ето защо реших, че мога да се обърна към него за помощ за онова, което исках да направя за Лотън Крос.

В офиса имаше малка чакалня с машина за кафе, но аз не възнамерявах да стоя дълго. Бърнет Бигър дойде и ме покани в кабинета си. Беше едър и плещест и трябваше да го следвам по коридора, вместо да вървя до него, защото той го заемаше почти целия. Главата му беше обръсната — нов облик за него, доколкото ми беше известно.

— Виждам, че си сменил прическата.

Той прокара длан по лъскавия си череп.

— Наложи се, Хари. Сега това е на мода. Пък и побелявам.

— Всички побеляваме.

Бигър ме заведе в кабинета си. Помещението не беше малко, но не беше и голямо. Имаше основните неща, дървена ламперия, похвали и препоръки в рамки, изрезки от вестници и снимки от дните му в полицията. Вероятно изглеждаха много внушителни на клиентите.

Бигър се настани зад отрупаното с книжа бюро и ми посочи стола срещу него. Докато сядах, забелязах на стената зад гърба му лозунг в рамка. „Бигър и Бигър стават все по-добри и по-добри“.

Бърнет се наведе напред и сложи ръце на бюрото.

— Е, Хари, не очаквах да те видя пак. Странно е, че те гледам на този стол.

— И за мен е странно, че те виждам. И аз не предполагах, че пак ще се срещнем.

— Дошъл си да търсиш работа? Миналата година чух, че си напуснал. Ти си последният човек, за когото мислех, че ще напусне полицията.

— Никой не остава до края, Бърнет. Благодаря за предложението, но вече имам работа. Искам малко помощ.

Бигър се усмихна и кожата около очите му се опъна. Беше заинтригуван. Знаеше, че никога няма да стана охранител на корпоративни или индустриални предприятия.

— Не съм те чувал да искаш помощ за нещо. Какво ти трябва?

— Електронно наблюдение. Камера, която никой в стаята да не може да забележи.

— Колко голяма е стаята?

— С размерите на спалня. Може би пет на пет метра.

— Не се занимавай с тези неща, Хари. Започнеш ли да шпионираш по този начин, ще се пристрастиш. Ела да работиш за мен. Ще ти намеря някаква…

— Не, не е такова нещо, а страничен аспект на убийство, което разследвам. Човекът е в инвалидна количка. По цял ден седи и гледа телевизия. Искам да се уверя, че с него се държат добре. Със съпругата му става нещо. Или поне аз мисля така.

— Имаш предвид насилие?

— Може би. Не знам какво точно. Но има нещо.

— Човекът знае ли за намеренията ти?

— Не.

— Но ти имаш достъп до стаята?

— Да. Ще можеш ли да ми помогнеш?

— Имаме камери. Но трябва да разбереш, че повечето неща имат индустриално приложение. Обемиста техника. Струва ми се, че ти трябва малка камера като за наблюдение на бебета.

— Не искам да бие на очи. Човекът е бивше ченге.

Бигър кимна и стана.

— Ела в стаята с техниката и виж какво имаме. Андре е там. Ще те ориентира.

Поведе ме към задната част на сградата и влязохме в стаята с техниката — помещение с размерите на двоен гараж, пълно с тезгяхи, лавици и всякакви електронни уреди. Пред екрана на малък телевизор се бяха събрали трима мъже. Познах единия, най-едрия — Андре, сина на Бърнет. Виждах го за пръв път, но се досетих, че е той, по размерите а приликата с баща му. И по обръснатата глава.

Бърнет ме представи и Андре обясни, че гледат запис на кражба с взлом в склад на клиент. Баща му каза какво търся и синът ме заведе до друг тезгях и ми показа камери, които могат да се скрият във ваза, лампа, рамка на картина и часовник. Спомних си как Лотън Крос се бе оплакал, че не вижда колко е часът на телевизионния екран, и избрах последната.

— Тази ще свърши работа. Как се работи с нея?

— Това е часовник за класна стая. Искаш да го сложиш на стената на спалня? Ще изпъква като цици на…

— Андре — сгълча го баща му.

— Стаята не се използва като спалня — казах аз. — Той гледа телевизия там. Каза ми, че не вижда колко е часът на екрана. Затова няма да му се стори странно, когато занеса голям часовник.

Андре кимна.

— Добре. Искаш ли звук? Цвят?

— Звук, да. Цвят би било добре, но не е необходимо.

— Хубаво. Искаш ли да предава, или всичко да е вътре?

Погледнах го тъпо и му стана ясно, че не разбирам.