Майкл Коннелли - Законът на Бош

Извадих инструмента и се приготвих да свиря. Винаги започвахме уроците с опитите ми да изпълня „Приспивна песен“ от Джордж Кейбълс — бавна балада, лесна за любител като мен. Мелодията беше невероятна — тъжна, но същевременно въодушевяваща. Времетраенето й беше едва минута и половина, но за мен тя изразяваше всичко, което би могло да се каже за самотата. Понякога си мислех, че ако се науча да я свиря както трябва, това ще ми е достатъчно. Нямаше да искам нищо повече.

Но днес песента звучеше като погребална. Непрекъснато мислех за Марта Геслер. Спомних си снимката й във вестника и по телевизията. Спомних си как бившата ми съпруга ми каза, че по едно време били единствените две жени в отдел „Банкови обири“. Мъжете постоянно ги обиждали, докато накрая двете не се доказали, като работили заедно и заловили крадец, известен като Бандита Двете стъпки, защото винаги след като отмъкнел плячката, излизал с танцова стъпка от банката.

Докато свирех, Шугар Рей наблюдаваше пръстите ми и кимаше одобрително. На половината балада затвори очи и започна да кима в ритъм с музиката. Това беше голям комплимент. Щом приключих, Шугар Рей отвори очи, усмихна се и каза:

— Ставаш все по-добър.

Кимнах.

— Но ти трябва още време, за да изкараш пушека от белите си дробове. Да увеличиш капацитета си.

Пак кимнах. Бях отказал цигарите преди повече от година, но през по-голямата част от живота си бях пушил по два пакета на ден и злото бе сторено. Понякога надуването на саксофона беше като бутане на огромен камък нагоре по хълм.

Поговорихме малко, после свирих още петнайсет минути, като направих безнадежден опит да изпълня добре „Подходящият момент“ на Арт Пепър и сетне най-известната песен; на Шугар Рей „Приятното място“. Мелодията беше сложна, но аз се бях упражнявал вкъщи, за да доставя удоволствие на стареца.

В края на краткия урок благодарих на Шугар Рей и го попитах дали има нужда от нещо.

— Само от музика — отговори той.

Винаги казваше така, когато му задавах този въпрос. Сложих саксофона в калъфа и излязох от стаята.

Докато вървях по коридора, срещнах Мелиса Ройъл и се усмихнах.

— Здравей, Мелиса.

— Здравей, Хари. Как мина урокът?

Тя идваше да види майка си, която беше жертва на болестта на Алцхаймер и вече не я познаваше. Запознахме се на коледния обяд и после се срещнахме още няколко пъти. Мелиса започна да посещава майка си в три часа, когато имах урок. Не ми го каза, но аз забелязах. Пихме кафе няколко пъти, после я поканих да слушаме джаз в „Каталина“. Тя каза, че се била забавлявала, но аз знаех, че музиката не я интересува. Мелиса беше самотна и търсеше компания. Нямах нищо против. С всички ни е така.

Ето как стояха нещата между Мелиса и мен. Всеки чакаше другия да направи следващата крачка. Но в момента не можех да я поканя да отидем някъде. Трябваше да тръгвам, ако исках да стигна навреме в Уестуд.

— Ставам все по-добър. Поне така каза учителят ми.

— Хубаво — усмихна се тя. — Някой ден ще трябва да изсвириш нещо на хората тук.

— Повярвай, до този ден има много време.

Мелиса кимна добродушно и зачака. Сега беше мой ред. Тя беше на четирийсет и няколко години и разведена като мен. Имаше светлокестеняви коси с изрусени кичури. Но най-хубавото в нея беше усмивката й — озаряваща цялото й лице и заразителна. Знаех, че да бъда с Мелиса означава непрекъснато да я карам да се усмихва. А не бях сигурен дали мога да го направя.

— Как е майка ти?

— Ей сега ще разбера. Тръгваш ли? Мислех след като я видя, да отидем да пием кафе.

Направих гримаса на съжаление и погледнах часовника си.

— Не мога. В четири трябва да съм в Уестуд.

Тя кимна, сякаш проявяваше разбиране, но в очите й видях, че приема думите ми като отказ.

— Е, не ми позволявай да те задържам. Вероятно и без това закъсняваш.

— Да, трябва да тръгвам — отговорих аз, но не помръднах. Просто стоях и я гледах.

— Какво има?

— Знам ли. Работя по един случай, но се питах кога ще може да се видим.

На лицето й се изписа подозрителност. Мелиса посочи саксофона в ръката ми.

— Каза ми, че си напуснал полицията.

— Да, така е. Но работя на свободна практика, така да се каже. Затова сега трябва да отида да разговарям с един следовател от ФБР.

— Аха. Е, тръгвай. И се пази.

— Добре. Може да се видим някоя вечер следващата седмица, напи?

— Разбира се, Хари. Много бих искала.

— И аз, Мелиса.

Двамата кимнахме, после тя се приближи до мен, надигна се на пръсти, сложи ръка на рамото ми, целуна ме по бузата и тръгна по коридора. Обърнах се и се вторачих в нея.