Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Остарявам, Вики — отвърна Бош.

Без да обърне внимание на оплакването му, тя почна работа. Първо скицира татуировките върху кожата му с молив за очна линия. На шията на Майкъл Алън Смит беше татуирана така наречената гестаповска якичка. От двете страни на врата му имаше двойни есесовски мълнии, символизиращи емблемата на Хитлеровата елитна част. Ландрет бързо ги татуира върху кожата на Бош. Гъделичкаше го и той едва се сдържаше да седи неподвижно. После дойде ред на бицепса.

— На коя ръка? — попита гримьорката.

— На лявата.

Бош мислеше за играта с Маки. Струваше му се, че има по-голяма вероятност да седне от дясната му страна, което означаваше, че Маки ще вижда левия му бицепс.

Ландрет го помоли да държи снимката на Смит пред нея, за да прерисува татуировката. На бицепса му имаше череп със свастика на темето. Въпреки че така и не беше признал убийствата, в които го бяха обвинили, Смит винаги открито бе заявявал расистките си възгледи и значението на многобройните си татуировки. Черепът на бицепса, беше казал той, бил прекопирай от пропаганден плакат от Втората световна война.

След като вече не работеха по шията му, Бош дишаше по-спокойно и Ландрет реши да продължи разговора.

— Е, какво ново при теб?

— Нищо особено.

— Омръзна ли ти да си пенсионер?

— Би могло да се каже.

— С какво се занимаваше, Хари?

— Работих по два стари случая, обаче през повечето време бях в Лас Вегас и се опитвах да опозная дъщеря си.

Гримьорката го зяпна изненадано.

— Да, и аз се изумих, когато научих — каза той.

— Колко е голяма?

— Почти на шест.

— Имаш ли възможност да я виждаш, след като се върна на работа?

— Няма значение, тя вече не е там.

— Ами къде е?

— Майка й я заведе в Хонконг за една година.

— В Хонконг ли? Защо чак в Хонконг?

— Там си намери работа. Подписа едногодишен договор.

— Посъветва ли се с теб преди това?

— Не знам дали „съветвам се“ е точната дума. Съобщи ми, че заминава. Разговарях с адвокат и се оказа, че не мога да направя нищо.

— Не е честно, Хари.

— Ще го понеса. Обаждам й се веднъж седмично. Когато ми се събере отпуска, ще отида при нея.

— Нямам предвид, че не е честно към теб. Говоря за нея. Дъщерите трябва да са близки с бащите си.

Бош кимна. Какво друго можеше да направи? След няколко минути Ландрет приключи със скицирането, отвори една кутия, извади шишенце мастило и перо за татуиране и каза:

— Точно такова синьо мастило използват в затворите. Няма Да ти пробивам кожата и след една-две седмици би трябвало Да се изтрие.

— Би трябвало ли?

— Обикновено се изтрива бързо. Обаче имаше един актьор, нарисувах му на ръката асо спатия. И странното беше, че не се изтри. В смисъл не напълно. Накрая се наложи да му направят отгоре истинска татуировка. Не беше много доволен.

— И аз няма да съм доволен, ако се наложи до края на живота си да нося мълнии на шията си. Преди да започнеш, Вики, има ли някаква…

Млъкна, понеже видя, че Ландрет му се смее.

— Само се шегувам, Бош. Това е холивудска магия. Изтрива се след две хубави изтърквания.

— Добре тогава.

— Стой кротко и не мърдай.

Тя повтори със синьо мастило очертанието върху кожата му. После го попи с парче плат, като постоянно му повтаряше да не диша и Бош й отговаряше, че не може. Свършиха за по-малко от половин час. Гримьорката му даде огледалце и той разгледа шията си. Изглеждаше добре, имаше вид на истинска татуировка. Но му се струваше странно да вижда такива символи на омраза на собствената си кожа.

— Може ли вече да си облека ризата?

— Почакай още няколко минути.

Ландрет отново докосна белега на рамото му.

— Спомням си, че те бяха ранили в оня тунел в града. Оттогава ли ти е?

— Да.

— Бедният Хари.

— По-скоро късметлията Хари.

Тя почна да събира нещата си. Бош седеше гол до кръста; чувстваше се неловко.

— Какво ще правиш сега? — попита той, просто за да запълни мълчанието.

— Аз ли? Нищо. Тръгвам си.

— Свърши ли?

— Да, днес бяхме дневна смяна. Работихме по момичетата, които наводниха хотела до Кодак Сентър. Не можем да го допуснем в новия Холивуд, нали така? Затова опандизихме цели четири.

— Извинявай, Вики. Не знаех, че те задържам. Щях да ида по-рано. По дяволите, преди да се кача, се размотавах долу при Едгар. Трябваше да ми кажеш, че ще ме чакаш.

— Няма нищо. Радвам се да те видя. И исках да ти кажа, е се радвам на завръщането ти в управлението.

Бош изведнъж се сети нещо.