Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Първо, нищо не съм съобщил на „Таймс“. Стига утре да пуснете статията, единствено вие имате историята. Второ, има значение откъде сте научили това име, защото информацията ви е грешна. Опитвам се да ви помогна, Маккензи. Ще допуснете огромна грешка, ако включите името в статията. Може даже да ви съдят.

— Тогава кой е той?

— Кой е източникът ви?

— Знаете, че не мога да ви го разкрия.

— Защо?

Бош печелеше време, за да обмисли положението. Докато репортерката дуднеше обичайния отговор за законите, защитаващи източниците, той прехвърляше имената на хората извън управлението, с които двамата с Райдър бяха разговаряли за Маки. Това бяха трите приятелки на Ребека Верлорън — Тара Уд, Бейли Сейбъл и Грейс Танака. Освен това Робърт Верлорън, Дани Кочоф, Телма Кибъл, инспекторката от службата за условно освобождаване, и директорът Гордън Стодард, както и госпожа Аткинс, секретарката, която бе търсила името на Маки в училищния архив.

И накрая Ан Демчак — но Бош се съмняваше, че е тя. Уърд беше оставила съобщението си на телефона му, докато двамата с Райдър бяха разговаряли със съдията. Не можеше да става и дума Демчак да е вдигнала телефона, за да се обади на репортерката, докато се бе запознавала с документите в кабинета си. Тя изобщо не беше знаела за предстоящото отпечатване на статията, камо ли за репортерката, която я пише.

Предположи, че поради кратките срокове, Уърд просто се е върнала в редакцията и е позвънила тук-там, за да дооформи материала си. Бе получила името на Роланд Маки от някой, на когото се беше обаждала. Бош се съмняваше, че може да е намерила или даже да се е свързала с Робърт Верлорън през няколкото часа след интервюто. Освен това задраска Грейс Танака и Дани Кочоф, защото не бяха тукашни. Без името на Маки нямаше връзка с Кибъл. Оставаше Тара Уд и училището — Стодард, Сейбъл или секретарката. Най-очевидният отговор бе училището, защото бе най-лесната връзка за Уърд. Хари се поотпусна и реши, че може да си спести заплахите.

— Чувате ли ме, детектив?

— Да, извинявайте. Все пак шофирам.

— И какъв е отговорът ви? Кой е Роланд Маки?

— Никой. Задънена улица.

— По-точно?

— Вижте, ние наследихме случая от други следователи, нали ви казах? Е, през годините следственото дело е било прибирано, вадено и така нататък. Нещата са се объркали. Та нашата задача отчасти беше да го поизчистим от излишни неща. Трябваше да го сложим в ред. Открихме снимка на тоя Роланд Маки в делото и не бяхме сигурни какъв е и каква е връзката с него. Докато разпитвахме контактите си и се запознавахме с участниците в историята, показахме снимката му на няколко души, за да видим дали знаят кой е и каква роля е играл. Никога не сме казвали на никого, че това е главният ни заподозрян, Маккензи. Честно. Така че преувеличавате или вие, или вашият източник.

Последва мълчание и Бош предположи, че репортерката преглежда разговора, от който е получила името на Маки.

— Тогава кой е той? — накрая попита Уърд.

— Просто човек с криминално досие като малолетен, който навремето живеел в Чатсуърт. Мотаел се в старото автокино уинетка, а това било любимото място на Ребека и нейните приятелки. Оказа се, че през осемдесет и осма от него е всякакво подозрение. Само че ние го установихме как след като показахме снимката му на няколко души.

Отговорът му представляваше смесица от истина и полуистини. Репортерката мълчеше — обмисляше думите му.

— Кой ви каза за него, Гордън Стодард или Бейли Сейбъл? — попита Бош. — Занесохме снимката му в училището, за да видим дали е учил там, и се оказа, че не е. После престанахме да се занимаваме с него.

— Сигурен ли сте?

— Вижте, правете каквото щете, обаче ако пуснете името на тоя човек във вестника просто защото сме разпитвали за него, може да ви се обади адвокатът му. Ние разпитваме за много хора, Маккензи. Такава ни е работата.

Репортерката отново се умълча. Бош си помисли, че е успял да обезвреди бомбата.

— Отидохме в училището да прегледаме годишника и да преснимаме някои фотографии от него — накрая каза Уърд. — И установихме, че сте взели единствения брой от осемдесет и осма, който се пази в библиотеката.

С това потвърждаваше правотата на Хари, ала не издаваше източника си.

— Съжалявам — отвърна Бош. — Годишникът е на бюрото ми. Не знам с колко време разполагате, обаче можете да пратите човек да го вземе, ако искате.

— Не, нямам време. Снимахме паметната плоча на стената в училището. Ще свърши работа. Освен това открих снимка на жертвата в нашия архив. Ще използваме нея.