Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Това значи ли, че не го смяташ за извършителя?

— Още не знам какво смятам.

— Тогава ще му пуснем опашка, ще подслушваме телефона му, някак ще го подплашим и ще видим на кого ще се обади и как ще се държи.

Бош кимна.

— И аз така мисля.

— Първо трябва да получим разрешение от Ейбъл.

— Ще изпълняваме правилника. Точно както днес ми каза началникът.

— Мама му стара — новият Хари Бош.

— Самият той.

— Преди да започнем да го подслушваме, трябва да се уверим, че не е познат на никой от играчите. Ако се окаже, че е така, ще отидем при Прат.

— Съгласен. Какво друго ти направи впечатление в делото?

Искаше да разбере дали и Райдър е забелязала расовия аспект, преди да повдигне въпроса.

— Само каквото пишеше — отвърна партньорката му. — Пропуснала ли съм нещо?

— Не знам — нищо очевидно.

— Тогава какво?

— Ами… момичето е от смесен брак. Даже през осемдесет и осма тая идея не би допаднала на някои хора. Освен това имай предвид и обира, откъдето идва оръжието. Жертвата е бил евреин. Той заявил, че е бил подложен на тормоз. Затова купил пистолета.

— Струва си да се поразровим в това — рече тя. — Обаче за момента не виждам достатъчно основания да му обръщаме прекалено голямо внимание.

Няколко минути се храниха мълчаливо. Бош винаги беше смятал, че в „Чайниз Френдс“ дават най-меките и вкусни скариди с пържен ориз. Нарязано на толкова тънко, колкото пластмасовите чинии, от които ядяха, свинското също беше идеално. И Киз имаше право — най-вкусно бе да го ядеш с ръце.

— Ами Грийн и Гарсия? — накрая попита Райдър.

— Какво по-точно?

— Как би ги оценил?

— Не знам. Може би с четворка, от мен да мине. Допуснали са грешки, забавили са се. След това на пръв поглед са си свършили работата. Ами ти?

— И аз. Постарали са се за делото, обаче сякаш са знаели, че няма да разкрият убиеца, и само са искали да изглежда, че са обърнали всеки камък.

Бош кимна и погледна бележника си, оставен на свободния стол отстрани. Най-отгоре бяха хората, които искаше да разпита.

— Трябва да приказваме с родителите и с Гарсия и Грийн. Нужна ни е и снимка на Маки. От осемнайсетгодишната му възраст.

— Предлагам да отложим родителите, докато не разговаряме с всички останали. Те може да са най-важни, но трябва да ги оставим за накрая. Искам да знам колкото може повече, преди да им се натрапим пак след седемнайсет години.

— Добре. Може би трябва да започнем с инспектора от службата за условно освобождаване. Освободили са Маки само преди година. Сигурно са го разпределили във Ван Найс.

— Да. Можем да идем там и после да продължим с Арт.

— Откри ли го? Още ли е в управлението?

— Нямаше нужда да го търся. Той е комисар на бюрото в Долината.

Бош кимна. Не се изненадваше. Гарсия се бе справил добре. Положението му го поставяше точно след заместник-началник в полицейската йерархия. Бюрото обхващаше пет участъка, включително Девъншир, където преди години Гарсия беше работил по делото Верлорън.

— Освен обичайната ни работа в кабинета на началника, всеки от асистентите му изпълняваше ролята на свръзка с едно от четирите бюра — продължи Райдър. — Аз отговарях за Долината, затова с Гарсия се чувахме от време на време. Най-често имах работа с неговите хора или със заместник-началник Вартан, такива неща.

— Знам какво искаш да кажеш — че имам партньорка с големи връзки. Сигурно си обяснявала на Вартан и Гарсия как да ръководят работата в Долината.

Тя поклати глава с престорена досада.

— Не ми се прави на много важен. Работата на шестия етаж ми даде представа как действа управлението.

— Или как не действа. Като стана дума за това, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Когато слязох за кафе, се натъкнах на Ървинг. Веднага след като ти излезе.

На лицето на Райдър се изписа безпокойство.

— И какво стана? Какво ти каза?

— Почти нищо. Само ме нарече регенерат и заяви, че ще се проваля с гръм и трясък и че ще повлека началника със себе си, задето ме е назначил. И че когато прахът се слегне, той, Ървинг де, ще е готов да заеме полагащото му се място.

— Господи, Хари. Още ти е първият ден на работа и Ървинг вече те е подгонил, а?

Бош широко разпери ръце и едва не удари мъжа на съседната маса по рамото.

— Отидох за кафе. Той беше там. И ме заговори, Киз. Аз просто си гледах работата. Кълна се.

Тя се наведе над чинията си и мълчаливо продължи да яде. Остави последното парче свинско недоядено.

— Не мога повече, Хари. Да ставаме.