Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

Последният дял от следственото дело беше отреден на медиите. Там Гарсия и Грийн бяха събрали вестникарските репортажи от ранните фази на следствието. В „Дейли Нюз“ бяха отделили повече място на престъплението, отколкото в „Таймс“. Това бе разбираемо, защото „Нюз“ се разпространяваше главно в долината Сан Фернандо, а „Таймс“ обикновено я разглеждаше като нежелано заварениче и пращаше новините оттам на вътрешните страници.

Нямаше нищо за изчезването на Беки Верлорън. Вестниците явно го бяха приели по същия начин като полицията. След откриването на трупа обаче имаше няколко репортажа за следствието, погребението и училището на момичето. Имаше даже материал за „Айланд Хауз Грил“. Беше публикуван в „Таймс“ — очевидно се бяха опитали да придадат значение на случая за читателите по Западното крайбрежие. Западняците можеха да направят връзката с ресторант в Малибу.

И двата вестника проследяваха оръжието на убийството до извършения един месец по-рано обир, ала антисемитската следа не се отбелязваше никъде. Не се съобщаваше и за кръвта, открита в пистолета. Бош предположи, че откриването на кръвта и тъканната проба е било козът на детективите, факт, останал следствена тайна, за да си осигурят преимущество, в случай че имат главен заподозрян.

Отбеляза си, че медиите не бяха интервюирали опечалените родители. Верлорън явно бяха предпочели да не дават публичност на скръбта си. Това му хареса. Струваше му се, че журналистите все по-често принуждават жертвите на такива трагедии да скърбят публично, пред обективите и във вестникарските репортажи. Родителите на убити деца се появяваха по телевизията като експерти при следващото подобно убийство. Всичко това не му изглеждаше редно. Според него най-подходящият начин да отдадат почит на мъртвите беше да съхранят спомена за тях в душата си, а не да го споделят със света по всички телевизионни канали.

Накрая в папката със следствени материали имаше голям плик с емблемата и адреса на „Таймс“. Бош го отвори и откри вътре големи цветни снимки, направени на погребението на Ребека Верлорън една седмица след убийството. Явно бе сключена сделка и фотографиите бяха разменени за достъп до информация. Хари също бе правил такива сделки в миналото, когато нямаше време или служебни средства, за да осигури полицейски фотограф. Обещаваше на някой репортер, който отразяваше следствието, че ще го държи в течение, ако направи снимки на всички, присъстващи на службата. Човек все пак не знае кога ще се появи убиецът, за да се наслади на мъката и скръбта, които е причинил. Репортерите винаги приемаха предложението. Лос Анджелис бе един от най-конкурентните медийни пазари на света и журналистите живееха и умираха с достъпа, до който се добираха.

Разгледа снимките, но нямаше как да потърси Роланд Маки, защото не знаеше как е изглеждал през 1988-а. Фотографиите, които Киз Райдър беше отворила в мрежата, бяха от последния му арест. На тях се виждаше оплешивяващ мъж с брада катинарче и тъмни очи. Хари трудно можеше да свърже вида му с младежките лица на погребението.

Известно време проучва родителите на Беки Верлорън на една от снимките. Те стояха до гроба, опрени един на друг, като че ли се държаха, за да не паднат. По лицата им се стичаха сълзи. Робърт Верлорън бе чернокож, а Мюриъл Верлорън — бяла. Бош най-после разбра откъде дъщеря им е наследила разцъфващата си хубост. Расовото смесване при децата често се издигаше над съответните обществени трудности, за да се получи такава красота.

Остави снимките и се замисли. Никъде в следствените материали не се споменаваше вероятността да има расов мотив за убийството. Но оръжието идваше от обир на човек, заплашван заради религията си, което навеждаше на идеята за връзка с убийството на момиче от смесена раса.

Фактът, че това не се отбелязваше в следствените материали, не означаваше нищо. ЛАПУ винаги се опитваше да не дава гласност на расовия аспект. Записването на нещо в официален документ предполагаше неговото разпространяване в управлението — всички се запознаваха със следствените справки по текущите дела. Така информацията можеше да изтече и да се превърне в проблем, например политически. Затова Бош не прие нейното отсъствие за следствена грешка. Поне засега.

Прибра снимките в плика и затвори папката. В нея имаше над триста страници документи и фотографии, но никъде не беше видял името на Роланд Маки. Можеше ли Маки да е убягнал от вниманието на следствието, дори само периферно, преди толкова много години? И в такъв случай имаше ли вероятност наистина да е убиецът?