Майкл Коннелли - Хорът на забравените гласове

— Невъзможно.

— Защо? Ние подслушвахме електронно поста, с който е била осъществена връзката. Повикването е дошло от вашия мобифон.

— Вчера бях на училище. Не ни позволяват да използваме мобифони през учебно време.

Кейтлин изглеждаше нервна. Бош виждаше, че ги лъже, ала нямаше представа каква е играта. Зачуди се дали лъже, защото майка й е в стаята.

— Къде е мобифонът ви в момента?

— В раницата ми. А тя е в шкафчето. И е изключен.

— Там ли е бил вчера в един и четирийсет?

— Аха.

Не гледаше Райдър. И лъжеше — личеше й. Бош знаеше, че Киз също го вижда.

— Следствието е много сериозно, Кейтлин — успокоително каза Райдър. — Ако ни лъжеш, може да си навлечеш много неприятности.

— Не лъжи, Кейтлин! — рязко възкликна Аманда Собек.

— Моля, запазете спокойствие, госпожо Собек — обърна се към нея Киз. — Кейтлин, това електронно подслушване, за което ти обяснявах, не лъже. Използван е твоят мобифон. Няма никакво съмнение. Възможно ли е вчера някой да е отворил шкафчето ти и да е използвал мобифона?

Момичето сви рамене.

— Всичко е възможно.

— Добре, кой би могъл да го направи?

— Не знам.

Бош се прокашля, погледна я втренчено и каза твърдо:

— Мисля, че трябва да отидем в града. Може би тук не е мястото за такъв разпит.

Стана и отмести стола си назад.

— Какво става, Кейтлин? — умолително попита Аманда. — Детективите са абсолютно сериозни. На кого си звъняла?

— На никой, не разбра ли?

— Не, не разбирам.

— Телефонът не беше у мен, бяха ми го конфискували.

Бош седна и Райдър отново пое разговора.

— Кой е конфискувал телефона ви?

— Госпожа Сейбъл.

— Защо?

— Защото не бива да ги използваме тук. Вчера най-добрата ми приятелка Рита не дойде на училище. Опитах се дай пратя есемес през часа на класния, за да видя как е, и госпожата ме хвана.

— И ти взе мобифона, така ли?

— Да.

Бош се мъчеше да вкара Бейли Костър-Сейбъл в калъпа на убиеца на Ребека Верлорън. Знаеше, че едно нещо не отговаря. Шестнайсетгодишната Бейли не можеше да е пренесла отпуснатото тяло на приятелката си по склона зад къщата.

— Защо преди малко ни излъгахте? — попита Райдър.

— Защото не исках тя да научи, че съм загазила. — Момичето посочи майка си с брадичка.

— Никога не лъжи полицията, Кейтлин — сряза я Аманда. — Не ме интересува какво…

— По-късно ще можете да поговорите за това с нея, госпожо Собек — прекъсна я Бош. — Да продължим.

— Кога си получихте мобифона, Кейтлин? — пое щафетата Киз.

— В края на деня.

— Значи мобифонът ви цял ден е бил у госпожа Сейбъл, така ли?

— Да. Искам да кажа, не. Не цял ден.

— Ами къде тогава?

— Не знам. Когато ти вземат мобифона, после ти казват да си го вземеш от кабинета на директора. Върна ми го господин Стодард.

Гордън Стодард. Изведнъж всичко започна да си застава на мястото. Бош се бе вмъкнал във водния тунел и всичките детайли на случая се вихреха около него. Беше яхнал бистра и изящна вълна. Всички елементи заставаха точно там, където трябва. Стодард. Последната дума на Маки. Стодард бе учител на Ребека. Бяха се сближили. Бяха станали любовници и той й се беше обаждал вечер преди лягане. Всичко си идваше по местата.

Господин Хикс.

Хари се изправи и без да каже нищо, излезе, подмина отворената врата на директорския кабинет и се върна при рецепцията.

— Къде е господин Стодард, госпожо Аткинс?

— Току-що беше тук, но после излезе.

— Къде отиде?

— Не знам. Може би в стола. Казах му, че разговаряте с Кейтлин.

— И той излезе, така ли?

— Да. А, сетих се, може да е на паркинга. Каза, че днес си купил нова кола. Може да я показва на някой учител.

— Каква кола? Каза ли?

— Лексъс.

— Той има ли специално място на паркинга?

— Хм, да, отдясно на първия ред, когато излезете от коридора.

Бош се обърна и забърза към изхода. Коридорът гъмжеше от ученици, излизащи от стола за следобедните уроци. Хари си запроправя път сред навалицата, като набираше скорост. Скоро остави децата зад себе си и затича. Изскочи на паркинга и веднага зави надясно. Откри празно място с името на Стодард, написано с боя на тротоара.

Обърна се да се върне и да вземе Райдър. Тъкмо откачваше мобифона от колана си, когато зърна вдясно сребърно петно. Колата се носеше право към него и беше прекалено късно да се дръпне.

Помогнаха му да седне на асфалта.

— Добре ли си, Хари?

Бош треперливо кимна. Опита се да си спомни какво се бе случило.