Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Добра работа, ако можеш да си я уредиш — отбелязах.

— Обаче нощем ще трябва да спиш с Брайс Андрюс — отвърна Лорна. — Не съм сигурна, че си струва.

Сиско се засмя. Но не и аз, въпреки че тя имаше право. Брайс Андрюс водеше пред жена си най-малко с двайсет години и с поне петдесет кила. Неприятна гледка.

— Това ли бяха посетителите?

— Не — каза Лорна. — Отбиха се и двама клиенти, за да поискат делата си, след като чули по радиото за смъртта на Джери.

— И?

— Отказахме им. Обясних им, че само ти можеш да им върнеш делата, и им обещах да се свържеш с тях до двайсет и четири часа. Това явно не им допадна, обаче в присъствието на Сиско решиха, че е по-добре да почакат.

Тя му се усмихна и здравенякът се поклони, все едно казваше „на вашите услуги“.

Лорна ми подаде един лист.

— Ето ги имената. Има и адреси за връзка.

Погледнах ги. Единият беше от списъка на прокажените, тъй че с удоволствие щях да му върна делото. Вторият случай се отнасяше за непристойно поведение, за който смятах, че бих могъл да направя нещо. Един шериф наредил на клиентката на Винсънт да излезе от водата на плаж в Малибу. Тя плувала гола, само че това станало очевидно едва когато шерифът й наредил да излезе на пясъка. Тъй като се касаело за закононарушение, той трябвало да се увери в престъплението, за да арестува нарушителката. Но като й наредил да излезе от водата, шерифът сам станал причина за извършване на престъплението, за което я арестувал. Това нямаше да мине в съда. Знаех, че мога да се справя с делото.

— Довечера ще се срещна с тях — казах. — Всъщност искам скоро да се заема с всички дела. Ще започна с посещение в Арчуей Пикчърс. Ще взема Сиско. Лорна, събери всичко, каквото ти трябва от тук, и се прибери вкъщи. Не искам да оставаш сама в кантората.

Тя кимна, но попита:

— Сигурен ли си, че Сиско трябва да дойде с теб?

Изненадах се, че задава този въпрос пред него.

Имаше предвид ръста и външния му вид — татуировките, обецата, ботушите, кожения елек и така нататък — изобщо заплашителността, която излъчваше. Лорна се опасяваше, че той ще прогони повече клиенти, отколкото ще помогне да привлечем.

— Да — отвърнах. — Трябва. Когато не се налага натиск, просто ще ме чака в колата. Освен това искам да ме вози, за да имам възможност да прегледам делата.

Погледнах го. Той кимна. Явно беше съгласен с мен. Можеше да изглежда глупаво с рокерския си елек зад волана на линкълн, но не възразяваше.

— Като стана дума за дела, нямаме нищо във федерален съд, нали? — попитах аз.

— Поне аз не видях — отвърна Лорна.

Това потвърждаваше отговора, който бях дал на Бош, и ме правеше още по-любопитен защо ме бе попитал за федерални дела. Започвах да се досещам и възнамерявах да повдигна тази тема, когато се видим на другата сутрин.

— Добре — казах. — Като че ли е време пак да се превърна в адвоката с линкълна. Да тръгваме.

През последните десет години Арчуей Пикчърс се беше превърнала от дребна компания във водеща сила в киноиндустрията. И тъкмо заради онова единствено нещо, което открай време царува в Холивуд. Парите. Стойността на кинопроизводството растеше, индустрията се насочваше към производството на възможно най-скъпите филми и големите студиа все повече започваха да търсят партньори, с които да си поделят цената и риска.

Точно тук бяха влезли в играта Уолтър Елиът и Арчуей Пикчърс. Сградата на компанията беше издигната върху пустеещ дотогава участък на Мелроуз Авеню, само на няколко преки от чудовището Пармаунт. Арчуей била създадена, за да играе същата роля, каквато изпълняват рибите прилепала за бялата акула. Те кръжат около устата на по-голямата риба и поглъщат остатъците, не попаднали в гигантската паст. Арчуей предлагала производствени условия и звукозаписни студиа под наем, когато в големите компания всичко е заето, както и офис помещения за набедени или неуспели продуценти, за които били недостижими стандартите на техните прочути колеги. Компанията произвеждала независими филми, които не били толкова скъпи, но били по-рисковани и имало по-малка вероятност да станат хитове, отколкото произведените в големите студиа.

Уолтър Елиът и Арчуей Пикчърс куцукали така цяло десетилетие, докато изневиделица не ги сполетял късметът — на два пъти. В продължение само на три години Елиът улучил десетката с два от независимите филми, които подкрепил, осигурявайки им звукозаписни студиа, оборудване и производствени условия в замяна на дял от печалбите. Филмите опровергали очакванията на Холивуд и станали невероятни хитове — както по отношение на критиката, така и от финансова гледна точка. Единият даже взел Оскар за най-добър филм. Уолтър и неговата компания не щеш ли се оказали в центъра на прожекторите. Над сто милиона души чули как Елиът лично благодари по време на връчването на наградите на Академията. Нещо повече, печалбата на Арчуей била над сто милиона долара за всеки от двата филма.