Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Да, нали му занесох сърфовете. И моята си риба.

— Твойта риба ли?

— Трийсет кила рибок, хванах го като малък във Флорида. Каза, че щял да си го закачи на стената, все едно го е хванал той.

— Аха, ясно. Добре, рибокът ти още си е там. Както и да е, ела в кантората утре сутринта точно в девет и ще те прослушам за една работа. Ако те одобря, започваш веднага.

— И какво ще правя?

— Ще ме возиш. Ще ти плащам петнайсет долара на час шофиране и още петнайсет за данъците. Какво ще кажеш?

Последва кратко мълчание, преди Хенсън сговорчиво да отговори.

— Бива бе, човек. За това ставам.

— Добре. Значи до утре. Само запомни нещо, Патрик. Трябва да си чист. Ако не си, ще позная. Повярвай ми, ще позная.

Затворих телефона и не забравих да го изключа. Докато влизах в залата, се чудех дали съм направил добро, или съм допуснал една от онези грешки, които те настигат и те захапват за задника.

Идеално улучих момента. Когато влязох, съдията тъкмо приключваше с последното искане. Видях на масата на обвинението прокурора Дон Пиърс, готов да поеме произнасянето на присъдата. Пиърс, бивш военен моряк, продължаваше да се подстригва късо и редовно посещаваше часа за коктейли в „Четирите зелени полета“. Бързо напъхах папките в чантата си и я повлякох към масата на защитата.

— Охо, Самотния ездач пак е яхнал коня — каза съдия Шампейн и ми се усмихна.

Усмихнах й се и аз.

— Да, ваша чест. Радвам се да ви видя.

— От доста време не съм ви виждала, господин Холър.

Съдебната зала не беше мястото да й обяснявам къде съм бил. Отговарях кратко. Разперих ръце, все едно й показвах новата си персона.

— Мога само да кажа, че пак съм тук, ваша чест.

— Радвам се. Добре, вие сте тук вместо господин Винсънт, нали?

Каза го съвсем делово и разбрах, че не знае за смъртта на Джери. Знаех, че мога да я запазя в тайна и да изчакам произнасянето на присъдата. Но тя все някога щеше да научи и да се запита защо не съм й съобщил. Това едва ли е добър начин да привлечеш един съдия на своя страна.

— За съжаление, ваша чест, снощи господин Винсънт е починал.

Шампейн смаяно вдигна вежди. Беше работила дълги години като прокурор, преди да седне на съдийската банка. Имаше връзки в света на правото и вероятно добре познаваше Джери Винсънт. Бях й поднесъл страхотна изненада.

— Божичко, та той беше съвсем млад! — възкликна тя. — Какво се е случило?

Поклатих глава, че не знам.

— Не е починал от естествена смърт, ваша чест. Полицията води следствие и не знам почти нищо друго, освен че снощи са го намерили в колата му в служебния му гараж. Днес съдия Холдър ме повика и ме назначи за негов заместник. Затова съм тук и представлявам господин Рийс.

Съдията сведе поглед. Трябваше й известно време, за да преодолее шока. Почувствах се зле, че съм приносителят на лошата вест. Наведох се и измъкнах делото на Едгар Рийс от чантата си.

— Много съжалявам да го чуя — каза накрая Шампейн.

Кимнах и зачаках.

— Добре — след още една дълга пауза въздъхна тя. — Доведете обвиняемия.

Джери Винсънт не получи повече внимание. Даже да имаше съмнения за него или начина му на живот, съдията не каза нищо. Животът в съдебната палата продължаваше. Зъбните колелца на правосъдието щяха да се въртят и без Джери.

Есемесът от Лорна Тейлър беше кратък и по същество. Получих го в момента, в който включих телефона си, след като видях как Едгар Рийс получава своите пет години и излязох от съдебната зала. Съобщаваше ми, че току-що разговаряла със секретарката на съдия Холдър относно получаването на съдебна заповед, каквато поискали от банката, за да впишат мен и Лорна като титуляри на сметките на Винсънт. Съдията се съгласила да издаде заповедта и можело просто да продължа малко по-нататък по коридора, за да я взема от кабинета й.

В съдебната зала пак беше полутъмно, но секретарката пак седеше на мястото си близо до банката. И пак ми напомни за учителката ми в трети клас.

— Госпожо Гил? Идвам да получа една заповед от съдия Холдър.

— Да, мисля, че е готова. Ще ида да проверя.

— Има ли възможност да вляза и да поговоря със съдия Холдър няколко минути?

— Ами, в момента при нея има човек, но ще проверя.

Тя стана, отиде до кабинета на Холдър и почука. Когато отвори, зърнах мъж, седнал на същия стол, на който преди няколко часа бях седял и аз. Беше съпругът на съдия Холдър, Мич Лестър, адвокат, практикуващ в областта на неимуществените щети. Познавах го от снимката в рекламата му. Някога се занимаваше с наказателно право и двамата си поделяхме задната корида на телефонния указател — моята реклама в горната половина, неговата в долната. Отдавна не работеше по криминални дела.