Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Доста добра сделка за три убийства — отбелязах.

— Едно — поправи ме Бош.

— Защо едно? Винсънт, Елиът и Албрект.

— Той не е убил Елиът и Албрект. Следите там не съвпадат.

— Какви ги говориш? Убил ги е и после се опита да убие и мен!

Детективът поклати глава.

— Наистина се опита да убие теб, но не е убил Елиът и Албрект. Стреляно е с друго оръжие. И отгоре на всичко няма никакъв смисъл. Защо на тях ще им устройва засада, а после се опитва да инсценира твоето самоубийство? Не се връзва. Максуини е чист за Елиът и Албрект.

Толкова се смаях, че замълчах. Задълго. През последните три дни бях смятал, че убиецът на Елиът и Албрект е същият, който се беше опитал да ме убие, и че се намира на сигурно място в ръцете на властите. Сега Бош ми казваше, че някъде има втори убиец. На свобода.

— В Бевърли Хилс имат ли някакви идеи? — попитах накрая.

— О, да, съвсем сигурни са, че знаят кой го е извършил. Обаче никога няма да успеят да го докажат.

Изненадите продължаваха. Една след друга.

— Кой?

— Фамилията.

— Фамилията с главна буква ли? Организираната престъпност?

Бош се усмихна и поклати глава.

— Не. Семейството. Фамилията на Йохан Рилц. Роднините му са се погрижили за това.

— Сигурно ли е?

— Куршумите, извадени от телата на двете жертви, са деветмилиметрови, от парабел. Произведени в Германия. В полицейското управление в Бевърли Хилс анализираха характеристиките им и това ги отведе до маузер С96, също германско производство.

Замълча за миг, за да види дали имам въпроси. Нямах.

— В управлението смятат, че някой е искал да прати послание.

— Послание от Германия?

— Позна.

Голанц беше казал на семейство Рилц, че цяла седмица ще влача Йохан в калта. Те си бяха заминали, за да не присъстват. И Елиът беше убит, преди това да се случи.

— Парабел — повторих. — Парабелум. Учил ли си латински, детектив?

— Не съм следвал право. Какво значи?

— Готви се за война. Това е само част от израза. „Искаш ли мир, готви се за война“. Как ще продължи следствието сега?

Той сви рамене.

— Познавам двама детективи от Бевърли Хилс, които ще спечелят от цялата работа една приятна командировка в Германия. Там плащат на своите хора бизнес класа, с онези седалки, дето стават на легла. Всички процедури ще бъдат изпълнени както трябва. Но ако ударът е бил изпълнен прецизно, няма да се разкрие нищо.

— Как са внесли оръжието?

— Не е невъзможно. През Канада или с куриерска служба, ако непременно, ама наистина задължително е трябвало да стигне навреме.

Не се усмихнах. В крайна сметка доброто беше победило. Бош сякаш прочете мислите ми.

— Спомняш ли си какво ми каза, когато ми обясняваше как си разкрил на съдия Холдър, че знаеш всичко?

Свих рамене.

— Какво съм ти казал?

— Че понякога правосъдието не търпи отлагане.

— И?

— И си прав. Понякога наистина не търпи отлагане. Ти беше набрал ускорение в процеса и Елиът като че ли щеше да се отърве. Затова някой е решил да не чака правосъдието и е произнесъл своя присъда. Когато още бях патрулно ченге, знаеш ли как викахме на убийство, което се свежда до елементарно улично правосъдие?

— Как?

— Скорострелна присъда.

Кимнах. Разбирах.

— Тъй или иначе, това е всичко, което ми е известно — наруши тишината Бош. — Трябва да тръгвам, за да се приготвя за арестите. Днес ме очаква хубав ден.

Оттласна се от парапета.

— Странно, че дойде — казах. — Снощи си мислех да те попитам нещо, когато се видим следващия път.

— Да? Какво?

Замислих се за миг, после кимнах. Трябваше да го направя.

— Двете страни на една и съща планина… Знаеш ли, че много приличаш на баща си?

Бош не отговори. Просто впери очи в мен за миг, после пак се обърна към парапета. И отново отправи поглед към града.

— Кога разбра?

— Окончателно снощи, докато разглеждахме стари снимки и албуми с дъщеря ми. Но мисля, че дълбоко в себе си съм го знаел отдавна. Разглеждахме снимки на баща ми. Те все ми напомняха за някого и после се сетих за кого. Просто отначало не го виждах.

Опрях лакти на парапета до него и също се загледах към града.

— Повечето неща, които знам за него, са от книгите — продължих. — Много дела, много жени. Но някои спомени са си мои. Помня, че влизах в кабинета му вкъщи, той работеше вкъщи, след като се разболя. На стената висеше една картина, всъщност репродукция, но тогава я смятах за истинска. „Градината на земните удоволствия“ — или „Градината на наслажденията“, зависи от превода. Шантави, страшни неща за дете… И значи той ме държеше в скута си, караше ме да гледам картината и ме убеждаваше, че не е страшна. Че е красива. Опитваше се да ме научи да произнасям името на художника. Йеронимус Бош.