Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— И това не знам.

— Тогава каква полза от теб? — изсумтя Бош.

Основателен въпрос. Незабавният отговор не ми допадаше особено.

— Виж, детектив, аз…

— Не си прави труда. Я вземи просто се качи в колата си и се разкарай оттук. Ние ще продължим нататък.

И се обърна и се отдалечи. Армстед го последва. Поколебах се, после извиках след Бош и му махнах да се върне. Детективът каза нещо на агента от ФБР и дойде при мен.

— Без будалкане обаче — сопна ми се. — Нямам време.

— Добре. Мисля, че е щял да инсценира самоубийството ми.

Бош се замисли, после поклати глава.

— Кой щеше да повярва? Ти имаш делото на годината бе, човек. Популярен си. Показват те по телевизията. И трябва да мислиш за детето си. Самоубийството не се връзва.

— Напротив.

Той ме погледна и мълчаливо зачака да му обясня.

— Аз се възстановявам от зависимост, Бош. Сещаш ли се за какво става въпрос?

— Защо не ми кажеш?

— Версията щеше да е следната. Не съм издържал на напрежението в такова голямо дело, включително на медийното внимание, и или съм се върнал към таблетките, или съм щял да го направя. И понеже съм бил наясно до какво ще доведе това, просто съм скочил. Такива неща се случват често, Бош. Викат му „бързия път“. И това ме кара да си мисля, че…

— Какво?

Посочих заседател номер седем.

— Че той и онзи, за когото е работил, знаят много за мен. Направили са подробно проучване. Научили са за зависимостта ми, за рехабилитацията и съответно за Лейни. После са измислили солиден план да се отърват от мен, защото не са можели просто да застрелят още един адвокат, без да предизвикат пълно разследване на каквото там са вършили. Но при самоубийство натискът е нямало да е толкова силен.

— Да, но защо е трябвало да се отърват от теб?

— Предполагам, са смятали, че знам прекалено много.

— А така ли е?

Преди да успея да отговоря, Максуини извика от другия край на площадката:

— Ей! Елате насам с адвоката. Искам да сключа сделка. Мога да ви издам едни големи клечки! Искам да сключа сделка!

Бош изчака да види дали ще последва още, ала това беше всичко.

— Какво ще те посъветвам ли? — казах. — Върви при него и действай, докато желязото е горещо. Преди да се сети, че има право на адвокат.

Той кимна.

— Мерси, тренер. Обаче мисля, че си знам работата.

И понечи да тръгне.

— Чакай — спрях го. — Дължиш ми нещо, преди да отидеш там.

Детективът спря и даде знак на Армстед да отиде при Максуини. После попита:

— Какво ти дължа?

— Един отговор. Тази вечер ти се обадих и ти казах, че съм се прибрал вкъщи. Ти трябваше да сведеш наблюдението до една кола. Но това тук е цяла армия. Какво те накара да промениш намеренията си?

— Не си чул, нали?

— Какво да съм чул?

— Утре ще спиш до късно, адвокат Холър. Повече няма да има процес.

— Защо?

— Защото клиентът ти е мъртъв. Тази вечер някой — сигурно нашият приятел ей там, дето иска да сключи сделка — е очистил Елиът и гаджето му, когато се прибирали вкъщи от вечеря. Електрическият му портал не щял да се отвори и когато слязъл от колата, някой се появил и го застрелял в тила. После убил и жената, както си седяла на предната дясна седалка.

Смаяно отстъпих крачка назад. Знаех за кой портал говори Бош. Нали бях ходил в имението на Елиът в Бевърли Хилс. А що се отнасяше до приятелката му, знаех коя е. Бях нарочил Нина Албрект за този „пост“ още когато Елиът ми каза, че е имал помощник в деня на убийството в Малибу.

Бош не обърна внимание на смаяното ми изражение и продължи:

— Съобщи ми един приятел в моргата и си помислих, че тази нощ някой може би е тръгнал да си разчиства сметките. Реших да вдигна групата по тревога и да видя какво ще се случи у вас. Извади късмет, че го направих.

Докато му отговарях, погледът ми минаваше право през него.

— Да. Извадих късмет.

Вече нямаше процес, но във вторник сутринта отидох в съда, за да се погрижа делото официално да бъде закрито. Седях до свободния стол, през последните две седмици заеман от Уолтър Елиът. Фоторепортерите, които бяха получили достъп до залата, като че ли си падаха по този празен стол. Снимаха го непрекъснато.

Джефри Голанц седеше оттатък пътеката. Той беше най-големият късметлия от всички прокурори на света. Вечерта си беше тръгнал от съда убеден, че му предстои фатална за кариерата му загуба, а на сутринта се беше оказало, че кариерата му ще си остане невредима. Издигането в прокуратурата и градската политика засега му бяха осигурени. И макар че седяхме и чакахме съдията, Голанц нямаше какво да ми каже.