Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Знаете ли къде е площадката над каньона Фриман?

— Знам я.

— Точно там сме. Побързайте.

— Ще съм при вас след по-малко от петнайсет минути.

Каньонът Фриман се намираше само на няколко преки от превърнатия в къщичка гараж, в който един приятел позволяваше на Лейни да живее безплатно. Можех да я закарам у тях, да се върна пеш до парка и да взема колата й. Нямаше да ми отнеме и час, а Лейни щеше да отърве затвора. И нямаше да вдигнат колата й с паяк.

Излязох от къщи и потеглих по каньона Лоръл към Мълхоланд. Когато стигнах горе, завих наляво и се насочих на запад. Спуснах прозорците и оставих прохладния въздух да ме освежи — вече усещах първите признаци на умората от днешния ден. Около километър пътувах по лъкатушния път — намалих веднъж, когато фаровете ми осветиха мърляв койот, застанал на стража край пътя.

Мобилният ми телефон зазвъня, както и очаквах.

— Защо толкова се забави, Бош? — попитах вместо поздрав.

— Опитвах да се свържа с теб, но в каньона няма покритие — отвърна детективът. — Това някаква проверка ли е? Къде отиваш, по дяволите? Нали се обади да кажеш, че вече си се прибрал?

— Повикаха ме. Задържали са една… моя клиентка тук горе. Друсана е. Ченгето ще я пусне, ако я закарам у тях.

— Откъде?

— От площадката над каньона Фриман. Почти стигнах вече.

— Как се казва ченгето?

— Рандъл Морис. Не каза дали е от Холивуд или Северен Холивуд.

Мълхоланд беше на границата между двата полицейски участъка. Морис можеше да работи и в двата.

— Добре, отбий и спри, докато проверя.

— Да отбия ли? Къде?

Мълхоланд е лъкатушен двулентов път, без места за отбиване освен площадките. Ако спреш където и да е другаде, следващата кола, която изскочи от завоя, ще се забие в теб.

— Тогава намали.

— Вече стигнах.

Площадката над каньона Фриман беше откъм Долината. Завих надясно и се насочих към знака, на който пишеше, че паркирането след залез-слънце е забранено.

Не видях нито колата на Лейни, нито патрулка. Паркингът пустееше. Погледнах си часовника. Бяха изтекли само дванайсет минути, откакто бях казал на полицай Морис, че ще стигна при него за по-малко от петнайсет.

— По дяволите!

— Какво има? — попита Бош.

Ударих с длан по волана. Морис не ме беше изчакал. Сигурно вече караше Лейни към затвора.

— Какво има? — повтори детективът.

— Няма я. И ченгето го няма. Закарал я е в затвора.

Сега трябваше да открия в кой участък е отведена Лейни и сигурно цяла нощ щях да уреждам освобождаването й под гаранция. Утре щях да съм развалина в съда.

Изключих от скорост, слязох от колата и се огледах. Светлините на Долината се ширеха на безброй километри долу в бездната.

— Трябва да тръгвам, Бош. Ще се наложи да я търся…

С периферното си зрение зърнах движение вляво от мен. Обърнах се. От високите храсти до паркинга се измъкваше приведена фигура. Отначало си помислих, че е койот, ала после се уверих, че е човек. Носеше черно облекло и ски маска. Изправи се и насочи срещу мен пистолет.

— Ей! — възкликнах. — Какво…

— Хвърли телефона!

Подчиних се и вдигнах ръце.

— Добре де, добре. Какво има? От хората на Бош ли сте?

Той бързо пристъпи към мен и ме блъсна. Залитнах и паднах. В следващия миг усетих, че ме сграбчва за яката на сакото.

— Ставай!

— Какво…

— Ставай! Веднага!

И ме задърпа.

— Добре, добре. Ставам.

В момента, в който се изправих, той ме блъсна напред и пресякох лъчите на фаровете ми.

— Къде отиваме? Какво…

Ново блъскане.

— Кой си ти? Защо ме…

— Прекалено много въпроси задаваш, адвокатче.

Хвана ме за яката и ме затика към пропастта. Знаех, че скалата е почти отвесна. Ако паднех, щях да се озова в басейна в нечий заден двор — след стометров полет.

Опитах се да запъна пети в земята, но това доведе до още по-силно блъсване. Вече бях набрал инерция и мъжът с маската щеше да ме събори от ръба в чернотата на бездната.

— Не…

Внезапно отекна изстрел. Не зад мен. Някъде отдясно. Отдалече. Почти мигновено се разнесе металическо изтракване. Маскираният изкрещя и се строполи в храстите отляво.

После чух гласове и викове:

— Хвърли оръжието! Хвърли оръжието!

— Залегни! Залегни веднага!

Хвърлих се по очи в прахта на ръба на пропастта и закрих тила си с ръце. Чух още крясъци и тичащи стъпки. Разнесе се рев на двигатели, по чакъла захрущяха автомобилни гуми. Когато отворих очи, видях периодично проблясващи отражения от сини светлини върху пръстта и храстите. Синята светлина означаваше ченгета. Означаваше, че съм в безопасност.