Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Е, къде са немците?

Прокурорът погледна зад себе си, сякаш за да се увери, че роднините на Йохан Рилц ги няма.

— Казах им, че трябва да са готови, защото ще изградиш защитата, оцапвайки паметта на техния син и брат. Казах им, че ще използваш проблемите, които преди пет години Йохан е имал във Франция, за да измъкнеш убиеца му на свобода. Казах им, че ще го представиш като немски жиголо, който е съблазнявал богати клиенти, и мъже, и жени, из цял Малибу и Западен Лос Анджелис. И знаеш ли какво ми отговори баща му?

— Не, но ти ще ми кажеш.

— Отговори ми, че се били нагледали на американско правосъдие и се прибирали у дома.

Опитах се да измисля някаква остроумна и цинична реплика. Но не успях.

— Не се безпокой — прибави Голанц. — Ще им се обадя да им съобщя присъдата, каквато и да е тя.

— Добре.

Оставих го и излязох в коридора да потърся клиента си. Видях го в центъра на обръч от репортери. Самонадеян след успешните показания на доктор Арсланян, сега той обработваше другите съдебни заседатели — общественото мнение.

— И през цялото време, докато се занимават само с мен, истинският убиец е на свобода!

Кратко и запомнящо се изказване. Биваше си го. Тъкмо се канех да разблъскам тълпата и да го дръпна настрани, когато ме пресрещна Денис Войчеховски.

— Ела.

Отдалечихме се по коридора.

— Какво става, Сиско? Чудех се къде си.

— Бях зает. Получих сведения от Флорида. Искаш ли да ги чуеш?

Бях му разкрил признанието на Елиът, че е подставено лице на така наречената фамилия. Версията на моя клиент ми се струваше правдоподобна, обаче утрото е по-мъдро от вечерта и си бях припомнил една всеизвестна истина — че всички лъжат. И затова бях поръчал на Сиско да види дали ще успее да я потвърди.

— Разправяй.

— Използвах един частен детектив от Форт Лодърдейл, с когото съм работил навремето. Тампа е чак в другия край на щата, но исках да се обърна към човек, когото познавам и на когото имам доверие.

— Разбирам. И какво откри той?

— Преди седемдесет и осем години дядото на Елиът основал компания за добив и транспорт на фосфатни торове. Той я управлявал, после бащата на Елиът и накрая самият Елиът. Само че не искал да си цапа ръцете в бизнеса с тор и я продал една година след като баща му починал от инфаркт. Компанията била частна, тъй че данните за продажбата не са публични. Навремето вестниците предполагали, че става въпрос за около трийсет и два милиона.

— Ами организираната престъпност?

— Моят човек не успял да намери такива данни. Всичко му се струвало чисто, законно де. Елиът ти е казал, че е подставено лице и са го пратили тук да инвестира парите им. Не ти е споменал, че е продал компанията си и е донесъл парите в Холивуд. Просто те е излъгал.

Кимнах.

— Добре, Сиско, благодаря ти.

— Трябвам ли ти в съда? Имам да свърша още едно-две неща. Чух, че заседател номер седем не се появил тая сутрин?

— Да, духнал е. И нямам нужда от теб в съда.

— Добре, тогава ще се чуем по-късно.

Той тръгна към асансьорите. Останах да зяпам клиента си, който даваше изявления пред репортерите. В гърдите ми пламна и постепенно се разгоря гняв. Проправих си път през навалицата към него.

— Добре, това е всичко, господа! Край на коментарите.

Хванах Елиът за ръка, издърпах го от тълпата и го поведох по коридора. Отпъдих двама репортери и накрая се отдалечихме достатъчно от чужди уши. Можехме да поговорим насаме.

— Какви ги вършиш, Уолтър?

Той се ухили ликуващо, сви юмрук и го размаха във въздуха.

— Натрих им носовете! На прокурора, шерифите и всички останали.

— Не бързай толкова. Има още доста път. Може да сме спечелили битката, но не и войната.

— О, я стига. В кърпа ни е вързана победата, Мик. Тя беше невероятна на свидетелската скамейка. Направо искам да се оженя за нея!

— Добре, чудесно, но първо да видим как ще се справи с разпита на Голанц, преди да купиш халките.

Приближи се поредната журналистка и аз й казах да се разкара, после пак се обърнах към клиента си.

— Виж, Уолтър, трябва да поговорим.

— Добре, казвай.

— Възложих на един частен детектив да провери версията ти във Флорида и току-що научих, че си ме будалкал. Излъгал си ме, Уолтър, а аз ти казах никога да не ме лъжеш.

Елиът поклати глава. Изглеждаше ядосан, че му развалям настроението. Фактът, че го хващат в лъжа, за него беше дребна работа и се сърдеше, че изобщо го правя на въпрос.

— Защо ме излъга, Уолтър? Защо си измисли тази история?