Майкл Коннелли - Сребърен куршум

— Да. И пак да се заемеш с това.

Плъзнах папката към него. Той кимна и когато я вдигна, се усмихна лукаво.

— Какво каза на съдията, когато ви повика с прокурора?

— Че си направил първата проверка със стандартната настройка на търсачката за англоезично търсене и когато съм разбрал, съм повторил търсенето, включвайки френски и немски. Даже в неделя пак разпечатах статията, за да е с нова дата.

— Страхотно. Обаче си ме изкарал пълен тъпак.

— Трябваше да измисля нещо. Ако му бях признал, че си се натъкнал на материала преди седмица и оттогава съм го пазил в тайна, сега нямаше да водим този разговор. Сигурно щеше да ме арестува за обида на съда. Освен това съдията си мисли, че Голанц е тъпакът, понеже не го е намерил преди защитата.

Това явно го умилостиви и той кимна към папката.

— Е, какво искаш да правя с това?

— Къде е преводачката, на която даде разпечатката?

— Сигурно в общежитието си в Уестуд. Тя е тук по студентски обмен, намерих я по обява в мрежата.

— Обади й се и иди да я вземеш, защото ще имаш нужда от нея.

— Лорна няма да е във възторг. Аз и двайсетгодишна французойка.

— Лорна не знае френски, тъй че ще разбере. В Париж са с… май че са с девет часа пред нас.

— Да, с девет или десет. Забравих.

— Добре тогава, искам да вземеш преводачката и в полунощ да започнете да въртите телефоните. Обадете се на всички жандарми или там както се наричат, които са работили по онова дело с наркоразпространителите, и докарайте тук някой от тях. В статията се назовават поне трима. Можете да започнете от тях.

— Просто ей така ли? Да не си мислиш, че някое от тия ченгета веднага ще скочи на самолета заради нас?

— Най-вероятно даже ще настане голяма блъсканица кой да вземе билета. Кажи им, че ще им платим първа класа и онзи, който дойде, ще отседне в хотела на Мики Рурк.

— Да бе! И кой е тоя хотел?

— Нямам представа, обаче съм чувал, че той бил много популярен там. Смятали го за гений или нещо подобно. Както и да е, виж, просто им кажи там каквото искат да чуят. Дай им каквото поискат. Ако поискат да дойдат двама, докарай двама — ще ги проверим и ще изкараме по-добрия да свидетелства. Само докарай някого тук. Това е Лос Анджелис, Сиско. Всяко ченге по света иска да види този град и после да се прибере вкъщи и да разправя на всички какво и кого е видял.

— Добре, ще докарам някой. Ами ако не може да се качи на самолета точно сега?

— Тогава да се качи при първа възможност. Ще позабавя нещата в съда. Съдията иска да придвижи процеса колкото може по-бързо, но аз мога да протакам, ако се наложи. Сигурно чак до другия вторник — сряда. Дотогава трябва да докараш някого тук.

— Искаш ли да ти се обадя през нощта, след като уредя всичко?

— Не, искам да се наспя. Не съм свикнал да съм на крак по цял ден и съм уморен. Лягам си. Обади ми се утре заран.

— Добре, Мик.

Той стана, шляпна ме по рамото с папката, затъкна я отзад в дънните си и слезе по стъпалата. Изпратих го до края на верандата и го наблюдавах, докато яхаше мотора си до тротоара, изключваше от скорост и безшумно потегляше надолу по Феърхолм към Лоръл Кениън Булевард.

Вдигнах поглед към града. Замислих се за последните си ходове, за ситуацията, в която се намирах, за това, че бях измамил съдията. Не размишлявах прекалено дълго и изобщо не се чувствах гузен. Вярвах, че човекът, когото защитавам, е невинен за убийството, в което го обвиняват, но е свързан с причината за неговото извършване. Сред съдебните заседатели имаше подставено лице, което бе в пряка връзка с убийството на моя предшественик. И ме наблюдаваше детектив, от когото криех информация, и не можех да съм сигурен, че поставя моята безопасност пред стремежа си да разкрие убиеца.

И при все това не бях гузен, нито се страхувах от нещо. Чувствах се като човек, който прави салто със сто и четирийсет килограмова шейна. Това можеше и да не е спорт, обаче беше адски опасно и постигаше нещо, което не бях успявал да направя повече от година. Помагаше ми да се върна във форма и отново раздвижваше кръвта ми.

Придаваше й диво ускорение.

Най-после чух мотора на Сиско да изревава. Беше го запалил чак долу на Лоръл Кениън. После постепенно заглъхна в нощта.

В понеделник сутринта си бях облякъл костюма на Корнелиани. Седях до клиента си в съдебната зала и бях готов да започна да развивам защитата му. Джефри Голанц, прокурорът, седеше на масата си, готов да осуетява усилията ми. Галерията зад нас отново се пръскаше по шевовете. Ала съдийската банка отпред пустееше. Съдията се беше уединил в кабинета си и закъсняваше почти час за определеното начало на заседанието в девет. Нещо не беше наред или беше изскочило нещо, но още не ни бяха информирали. Бяхме видели шерифи да довеждат някакъв непознат ми човек в кабинета на Стантън и после отново да го извеждат, ала нямаше нито дума за това какво става.