Майкл Коннелли - Отменена присъда

— Според това тук са намерени под трупа. Трябва да са се изули в колата, може би когато я е душил. Убиецът е хвърлил в контейнера първо тях, а после тялото.

Образите, породени от предметите в кашона, бяха внесли мрачно настроение сред екипа на обвинението. Бош започна внимателно да връща всичко вътре. Накрая постави пликчето с верижката.

— На колко години беше дъщеря ви, когато заряза Мечо Пух? — попита той.

Холър и Макфърсън се спогледаха. Адвокатът не отговори.

— На пет-шест — отвърна Макфърсън. — Защо?

— И моята, струва ми се. Но това дванайсетгодишно момиче го е носело на верижка. Питам се защо.

— Може би заради онзи, от когото го е получила — предположи Холър. — Хейли, нашата дъщеря, още носи една гривна, която й подарих преди около пет години.

Бившата му жена го изгледа така, сякаш оспорваше твърдението му.

— Не постоянно — побърза да добави той. — От време на време. Понякога, когато я взимам. Може верижката да е от истинския баща на Мелиса.

От компютъра на Макфърсън се разнесе тих сигнал и тя си провери имейла.

— От Джон Ривас е, колегата, който отговаря за следобедните съдебни заседания в Отдел сто — след малко съобщи тя. — Джесъп вече си има адвокат и Джон се опитва да го включи в списъка за заседание за освобождаване под гаранция. Ще го докарат с последния автобус от градския затвор.

— Кой е адвокатът? — попита Холър.

— Ще паднеш! Клайв Ройс Хитрия поема случая безвъзмездно. По препоръка на „Генетично правосъдие“.

Бош беше чувал това име. Любимец на медиите, топадвокатът Ройс никога не пропускаше възможност да застане пред камера и да каже всичко онова, което нямаше право да каже в съда.

— Естествено, че го поема безвъзмездно — изсумтя Холър. — Ще си го изкара по друг начин. С интервюта и първи страници във вестниците — на Клайв не му пука за нищо друго.

— Никога не съм участвала в дело срещу него — отбеляза Макфърсън. — Нямам търпение.

— Джесъп наистина ли е включен в списъка?

— Още не. Но Ройс разговарял със секретаря. Ривас пита дали искаме той да го поеме. Щял да възрази срещу освобождаването под гаранция.

— Не, ние ще го поемем — заяви Холър. — Да вървим.

Макфърсън затвори компютъра си, а Бош постави капака на кутията с доказателствения материал.

— Ще дойдеш ли? — попита го Холър. — За да видиш врага.

— Съвсем наскоро прекарах седем часа с него, забрави ли?

— Според мен той няма предвид Джесъп — поясни Макфърсън.

Бош кимна.

— Не, ще пропусна. Отивам да занеса тези неща на криминалистите и ще се заема с издирването на нашата свидетелка. Ще ви съобщя, когато я открия.

Отдел 100 беше най-голямата зала в Съдебната палата, запазена за сутрешни и следобедни заседания за определяне на гаранция — двете входни точки на местната съдебна система. Всички обвинени в извършване на престъпление трябваше да бъдат изправени пред съдия в рамките на двайсет и четири часа и в Съдебната палата това изискваше голямо помещение с много места в галерията, където да седят роднините и приятелите на обвиняемите. Залата се използваше за първо явяване пред съда след ареста, когато близките все още имаха наивни представи за дългото, опустошително и тежко пътуване, на което се отправяше обвиняемият. Не беше необичайно да присъстват майката, бащата, съпругата, снахата, лелята, чичото и дори един-двама съседи, дошли да демонстрират подкрепата си и възмущението си от ареста. След осемнайсет месеца, когато делото със скърцане стигаше до финала с произнасяне на присъдата, обвиняемият имаше късмет, ако дойдеше поне скъпата му стара майчица.

Другата страна на портала обикновено беше също толкова претъпкана — с прависти от всевъзможен вид. Прошарени ветерани, отегчени служебни защитници, зализани корпоративни адвокати и ловки прокурори, всички наблъскани в оградената зона или изправени пред стъклената стена на стаята за арестантите и шепнещи на клиентите си.

Този мравуняк се ръководеше от съдия Малкъм Файърстоун, седнал със сведена глава и щръкнали остри рамене, които с всяка изминала година все повече се доближаваха към ушите му. Черната му тога им придаваше вид на свити криле и съдията изобщо приличаше на лешояд, нетърпеливо очакващ да се нахрани с кървавите останки, изхвърлени от съдебната система.

Файърстоун провеждаше следобедното заседание за определяне на гаранции, което започваше в три и продължаваше, докато го налагаше списъкът на арестантите — понякога до късно вечерта. Той беше юрист, който обичаше нещата да се движат. В Отдел 100 трябваше да действаш бързо, иначе рискуваш да те изпреварят. Тук правосъдието представляваше конвейер, който никога не спираше. Файърстоун искаше да се прибере вкъщи. Адвокатите и прокурорите искаха да се приберат вкъщи. Всички искаха да се приберат вкъщи.