Майкл Коннелли - Падане

Вдовицата Ървинг съобщи, че покойният й съпруг им осигурявал доста приличен стандарт. Къщата струвала повече от един милион, дори като се вземе предвид икономическата криза. Но работата му предразполагала и към спечелването на неприятели — недоволни клиенти или конкуренти, опитващи да се доберат до същите договори като клиентите му. Джордж Ървинг работел в свят на доста сериозно съперничество.

— Някога споменавал ли е за бизнес или конкретен човек, който е недоволен или му има зъб за нещо?

— Лично пред мен не е казвал нищо такова. Има си обаче секретарка. Или по-скоро имаше. Тя вероятно знае повече по тези въпроси. Джордж не говореше много за работата си с мен. Не искаше да се безпокоя.

— Как е името й?

— Дейна Роузън. Работи за него още откакто беше в Градската прокуратура.

— Днес разговаряхте ли с нея?

— Да, но преди да науча…

— Разговаряли сте, преди да научите, че съпругът ви е починал?

— Да, когато станах и видях, че не се е прибрал снощи. Не отговаряше на мобилния си, така че в осем сутринта звъннах в офиса и попитах Дейна дали се е появявал. Каза, че не е.

— Обадихте ли й се, след като научихте за смъртта на съпруга си?

— Не, не съм.

Бош се запита дали между двете няма ревност. Възможно ли бе Дебора да мисли, че съпругът й излиза на тези вечерни разходки, за да се среща с Дейна Роузън?

Записа си името и затвори бележника. Реши, че разполага с предостатъчно информация, от която да започне. Не беше покрил всички детайли, но сега не бе време за дълги и подробни разпити. Сигурен беше, че ще говори отново с Дебора Ървинг. Стана и Чу последва примера му.

— Мисля, че засега това е достатъчно, Дебора. Знаем, че моментът е тежък за вас и искате да бъдете с близките си. Казахте ли на сина си?

— Не, татко го направи. Той му се обади. Чад ще кацне довечера.

— Къде учи той?

— В Университета на Сан Франциско.

Бош кимна. Беше чувал за учебното заведение, защото дъщеря му вече мислеше за продължаване на образованието си и го бе споменала като вариант. Спомни си също, че Бил Ръсел беше започнал баскетболната си кариера в тамошния отбор.

Знаеше, че ще трябва да говори и със сина, но не го спомена пред Дебора. Нямаше нужда да я кара да мисли за това.

— Ами приятели? — попита той. — Беше ли близък с някого?

— Не особено. Имаше само един близък приятел, а напоследък не се виждаха много често.

— Кой е той?

— Казва се Боби Мейсън. Запознали са се в полицейската академия.

— Боби Мейсън още ли е ченге?

— Да.

— Защо напоследък са престанали да се виждат?

— Не знам. Просто престанаха. Сигурна съм, че просто са се заблудили, че са истински приятели. Предполагам, че при мъжете е така.

Бош не беше сигурен какво точно означават последните й думи. Самият той нямаше кого да нарече най-добър приятел, но пък винаги беше смятал, че е различен. Повечето мъже си имаха приятели, дори най-добри приятели. Записа си името на Мейсън, след което даде на Дебора визитка с мобилния си телефон и й каза, че може да го търси по всяко време. Обеща да я държи в течение как върви разследването.

Пожела и всичко добро и двамата с Чу си тръгнаха. Преди да стигнат до колата, Ървин Ървинг се показа на прага и ги извика.

— Нима щяхте да си тръгнете, без да ми се обадите?

Бош даде ключовете на Чу и му каза да изкара колата на улицата. Изчака с Ървинг да останат насаме и едва тогава заговори.

— Съветник, трябва да изясним нещо. Ще ви държа в течение, но няма да ви докладвам. Между двете неща има разлика. Това е полицейско разследване, а не изслушване в Градския съвет. Били сте ченге, но вече не сте. Ще чуете новини от мен едва когато аз реша, че има какво да ви съобщя.

Обърна се и тръгна към улицата.

— Не забравяйте, чакам новини до края на деня — извика Ървинг след него.

Бош не отговори. Продължи да върви, сякаш не го беше чул.

Бош каза на Чу да кара на север, към Панорама Сити.

— Така и така сме в района — рече той, — нищо не пречи да проверим Клейтън Пел. Ако е там, където би трябвало да бъде.

— Мислех си, че случаят „Ървинг“ е по-важен — каза Чу.

— Такъв е.

Бош не предложи допълнителни обяснения. Чу кимна, но мислите му бяха другаде.

— Какво ще кажеш да хапнем нещо? — попита той. — Покрай работата не усетихме как мина обед и умирам от глад.

Бош си даде сметка, че също е огладнял. Погледна си часовника — наближаваше три.

— Центърът е нагоре по „Удман“ — каза той. — Навремето на ъгъла на „Удман“ и „Нордхоф“ спираше една каравана, която продаваше доста прилично тако. Преди няколко години имах дело в Сан Фернандо и с партньора ми се отбивахме там всеки ден, за да хапнем. Малко е късно, но ако имаме късмет, ще е още там.