Том Клэнси - Под обсада

— Ти искаш ли? — попита Барон французина.

Той поклати глава. Барон погледна Даунър.

— Щях да предложа и на теб, но знам, че ще откажеш. Предпочиташ топлите напитки. Врелите.

— Те наистина са си за предпочитане — отвърна австралиецът. — От тях се потиш. Организмът се пречиства.

— Сякаш не се потим достатъчно — заяде се Барон.

— На мен не ми е достатъчно — възрази австралиецът. — Пък е и приятно. Така чувстваш, че вършиш нещо. Че си жив.

— Виж, когато чукаш, наистина е приятно да се поизпотиш — рече уругваецът. — Тук обаче това си е живо наказание.

— Това също е приятно — отбеляза Даунър.

— За психарите безспорно е приятно — не мирясваше Барон.

Даунър се ухили.

— Че ние какви сме? Психари!

— Я престанете — намеси се Вандал. Вече бе включил видеозаписа.

Даунър също си падаше бъбривец. Звукът на собствения му глас го успокояваше. Като малък си бе говорил сам, докато заспи, разказваше си приказки, за да не чува как баща му — докер и пияница, чука в бедняшкото им дъсчено жилище поредната пачавра. Беше му станало навик да си приказва сам.

Барон се върна в стаята. Отвори бутилката минерална вода, която си беше донесъл, отпи юнашка глътка, сетне придърпа един от столовете и се намести до Даунър. Взе си от сухарите и захрупа, вперил като всички останали очи в телевизора с четирийсет и осем сантиметров екран. Наведе се към австралиеца.

— Не говори глупости! — пошушна му. — Психарите не знаят какво правят. А аз знам.

— Добре, щом твърдиш.

— Да бе, твърдя — повтори Барон, отново имитирайки — вече злобно — акцента на австралиеца.

Даунър се направи, че не го е чул. За разлика от Барон съзнаваше, че има нужда от уменията на уругваеца, а не от неговото одобрение.

Мъжете изгледаха веднъж, после и втори път двайсетминутния запис. Преди да го пуснат за трети път, Вандал отиде при Даунър и Барон, седнали при паянтовата масичка. Барон се беше съсредоточил. Навремето беше революционер, спомогнал за създаването на Съвета за национална сигурност, който, макар и съществувал ден до пладне, бе сложил край на управлението на продажния президент Бордабери. Нямаше равен в познанията си за взривните устройства. Даунър пък беше пръв спец по оръжията, ракетите и ръкопашния бой. Сазанка беше пилот. Георгиев имаше връзки и можеше да набави на черно каквото си поискаш от своите стари познайници от бившия Съветски съюз и от клиентите си в Близкия и Далечния изток и в Съединените щати. Тия дни се беше върнал от Ню Йорк, където бе уредил закупуването на оръжие от доставчик, снабдявал навремето червените кхмери, и се бе срещнал със своя човек в разузнаването, а после бе огледал лично целта. Всичко това щеше да им трябва на втория етап от операцията.

Сега обаче този етап не ги занимаваше. Трябваше да осъществят успешно първия. Тримата обсъдиха най-подробно записа, за да се уверят, че експлозията, която подготвят, ще ги отведе до целта, без да разрушава нищо друго.

Посветиха на записа цели четири часа, следобед се срещнаха с хората на Вандал, за да огледат камионетката, вертолета и другото оборудване, после хапнаха в едно кафене на открито. Накрая се прибраха да си починат в гарсониерата.

Бяха напрегнати, но заспаха веднага. Нямаха друг избор.

На другия ден им предстоеше да възвестят нова епоха в международните отношения. Не само щяха да преобразят света, като насочат вниманието към една огромна лъжа, но щяха и да забогатеят. Легнал върху спалния чувал, Даунър се наслаждаваше на приятния ветрец откъм отворения прозорец. Представи си, че се намира другаде. Например на остров, който си е само негов. Или дори в Австралия. Малко по малко се успокои, заслушан в собствения си глас, който му нашепваше нечуто какво може да направи със своя дял от двеста и петдесетте милиона долара.

Военновъздушна база „Андрюс“, щата Мериленд

Неделя, 12:10 ч.

Навремето, когато беше изтекъл мандатът му като кмет на Лос Анджелис, Пол Худ се бе убедил, че да напуснеш даден пост, не означава просто да си събереш багажа и да опразниш бюрото. Човек изпада в нещо като траур, все едно е на погребение. Спомня си за хубавото и тъжното, за радостите и наградите, за постигнатото и за онова, което не е успял да свърши, за любовта и понякога за омразата.

„Омразата“ — помисли си той и присви очи с цвят на лешник. Сега омразата го преизпълваше, макар че Худ не бе съвсем сигурен към кого и към какво е насочена тя.

Но не от омраза бе подал оставка като главен директор на Оперативния център, елитна част за преодоляване на кризисни ситуации към американското правителство. Беше го направил, за да има повече време за жена си, за дъщеря си и сина си. За да опази семейството си. Въпреки това омразата го раздираше.