Сега Роджърс пак мълчеше и бърникаше с китайските си клечици запържените в много сол бобови кълнове. Суровото му лице беше навъсено, очите му гледаха в покривката. Двамата приятели се бяха завърнали наскоро от Ливан, където с малка група войници Роджърс беше решил да пробва на място как работи новият регионален Оперативен център. Там обаче бяха заловени и изтезавани от кюрдски екстремисти. С помощта на един израелски детектив Огъст и отрядът за бързо реагиране успяха да отидат в долината Бекаа и да ги измъкнат. Успяха да предотвратят опита за раздухване на война между Турция и Сирия, а накрая генерал Роджърс извади пистолета си и застреля кюрдския лидер. По време на обратния полет към Съединените щати Огъст беше попречил на разстроения генерал да насочи пистолета към себе си.
Огъст се опитваше да навие на вилицата си свинското „ло мейн“. След като във Виетнам беше гледал как охраната на затвора се тъпче, докато той умираше от глад, едва ли скоро щеше да може отново дори да погледне китайска пръчица. Сините му очи бяха вторачени в Роджърс. Огъст познаваше ефекта на битките и пленничеството и му бе съвсем ясно какво могат да причинят изтезанията и на тялото, и на психиката. Въобще не очакваше Роджърс да се възстанови бързо. Когато дехуманизацията при много бивши заложници ставаше съвсем очевидна — както предвид нещата, които им бяха правени, така и от гледна точка на онова, което са били насилвани да правят — голяма част от тях посягаха на живота си. Лиз Гордън го беше казала много добре в един материал, който беше пуснала в изданието на „Амнести Интернешънъл“: „Заложникът е човек, който е преминал от ходене към пълзене. Много често да започне да ходи отново, да се изправи пред най-простичките рискове или някоя фигура с формална власт е много по-трудно, отколкото да падне по очи на земята и да се предаде.“
Огъст вдигна металния чайник.
— Искаш ли?
— Да, ако обичаш — каза генералът, без да вдигна поглед.
— Майк?
— Да.
— Това не е хубаво.
Роджърс вдигна поглед.
— Кое? Свинското ли?
Фразата свари Огъст неподготвен и той се засмя.
— Е, това вече е начало. Първата шега, която правиш от… кога? Дванайсети клас?
— Горе-долу — отвърна Роджърс кисело, вдигна разсеяно чашата си и отпи от чая. Задържа чашата до устните си и се вторачи в нея. — Че оттогава имало ли е нещо, на което да се засмее човек?
— Много неща, струва ми се.
— Като кое например?
— Сякаш не се сещаш за приятните уикенди с няколкото приятели, които успя да задържиш. За няколкото джаз-клуба, за които си ми разказвал, в Ню Орлийнс, Ню Йорк, Чикаго. За няколко адски добри филма. За немалкото готини мацки. В живота ти е имало доста приятни неща.
Роджърс остави чашата и помръдна тялото си. На лицето му се изписа болезнено изражение. Изгарянията, които беше получил от изтезанията в ръцете на кюрдите в Бекаа, нямаше да заздравеят скоро — но емоционалните рани бяха още по-дълбоки. Той обаче отказа да остане да лежи на легло и да гние.
— Всички тези неща са просто за разсейване, Брет. Аз много си ги обичам, но те са за утеха. За отмора.
— И откога утехата и отмората са с отрицателен знак?
— Откакто се превърнаха в причина да продължавам да живея, вместо да са награда за добре свършена работа — отговори Роджърс.
— Уф — изпъшка Огъст.
— Реакцията ти е съвсем на място — рече Роджърс.
Огъст беше пъхнал маркуч в помийната яма и очевидно Роджърс беше решил да изхвърли през него част от мърсотията.
— Искаш ли да знаеш защо не мога да се отпусна? — попита той. — Защото сме се превърнали в едно общество, което живее заради уикендите си, заради ваканциите, заради бягството от отговорност. Гордеем се с количеството алкохол, което можем да изпием, с броя на жените, които можем да очароваме така, че да ги вкараме в леглото си, или пък със спортните постижения на любимите си отбори.
— Навремето си падаше по тия неща — изтъкна Огъст. — Особено по жените.
— Е, може да ми е писнало вече — каза Роджърс. — Не искам да живея повече по този начин. Искам да върша нещо.
— Ами ти винаги си вършил нещо — каза Огъст. — И все пак намираше време да се радваш на живота.
— Предполагам, че не съм си давал сметка към каква бъркотия върви страната — обясни Роджърс. — Изправяш се пред някой враг като например световния комунизъм. Влагаш всичко в борбата. Изведнъж врагът изчезва и ти най-сетне се оглеждаш. И виждаш, че докато си водил битката си, всичко останало е отишло по дяволите. Ценностите, инициативността, състраданието — всичко. Сега съм решил да вложа всичките си усилия в това да не оставя на мира тези, които не се гордеят с това, което вършат.
Читать дальше