Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Той насочи пистолета към мен.

— Явно си скрил другото парче в кабинета си, а, хитрецо? Да вървим!

Тръгнах към кабинета и той ме последва. Влязох вътре, застанах в средата на стаята и мислите ми запрепускаха. Вятърът виеше. Мокетът бе обсипан с листове и парчета стъкло.

— Е, знам, че не е в бюрото ти — каза Кърт. — Нито в библиотеката. Нито в другите обичайни за криене места.

Очите ми пробягаха към куфарчето, после бързо отместих поглед настрани. Все още си беше на мястото.

— В един от панелите на тавана — казах бързо.

Кърт беше забелязал погледа ми.

— Не мисля така — отвърна той. — Подай ми метала и си свободен да си ходиш.

— Няма да скоча през прозореца.

— Дай ми остатъка от метала.

Очите ми пробягаха отново, почти неволно, към куфарчето до бюрото.

— Имам нужда от помощ — обясних. — Трябва ми стълба или нещо подобно, за да стигна до панела на тавана.

— Стълба? — учуди се той. — Леле, определено не мисля, че имаш нужда от стълба — засмя се, като пристъпи към бюрото и грабна куфарчето ми. — Не те ли учих за езика на тялото? Малките погледчета и гримаси, които издават мислите ти? Не те бива да ги скриеш.

Опитах се да му измъкна куфарчето от ръката, но, разбира се, Кърт беше много по-силен от мен и го издърпа. Сега и двете му ръце бяха върху него и, докато си играеше с ключалките, се възползвах от моментната му разсеяност и се отдръпнах назад.

— Няма къде да бягаш, Джейсън — спокойно каза той.

Продължих да отстъпвам бавно. Той отвори едната ключалка, после и другата. Опрях гръб в касата на вратата. Бях на около седем метра от него.

Тих стържещ звук.

Забелязах как Кърт осъзна какво ставаше. Изражението му беше смесица от ярост и нещо, което не бях виждал у него преди.

Страх.

Само след части от секундата взривът го погълна и наоколо се разлетяха парчета месо и крайници като в страшен военен филм. Страхотната експлозия ме отхвърли назад и ме тръшна на пода. Усетих нещо мокро върху лицето си, както и парчета гипс и дърво.

Успях да се надигна. Ушите ми звъняха, лицето ми пареше.

Бях сложил в куфарчето си буца от пластичния експлозив C4, по който Кърт толкова си падаше, и го бях свързал с бомбата за конфети. А после бях започнал да използвам старата си чанта.

И Кърт се оказа прав, че съвсем малко C4 бе достатъчно. Знаех си, че няма никакъв шанс да оцелее.

Стигнах до асансьора, но се разколебах. Не исках да рискувам отново.

Стълбището. Двадесет етажа не бяха чак толкова много. Вече бях трениран и в отлична форма.

Е, не съвсем. Гърбът ме болеше, ребрата ми вероятно бяха натъртени, ако не и счупени. Но силният прилив на адреналин ми помогна.

Отворих вратата към стълбището и заслизах надолу. Вървях бавно. Куцах и се мръщех от болката, но знаех, че ще се справя.

Никакъв проблем. Лесна работа.

Кърт беше прав, разбира се.

Момиче. Четири кила и половина. Красиво, здраво малко момиченце. Е, не толкова малко. Всъщност, дори голямо. Приличаше на Джак Никълсън, с остра черна коса и смешна прическа. А винаги се бях надявал, че ако имам дъщеря, ще прилича на Одри Хепбърн. Е, и така си е достатъчно хубава.

Бебето, Джозефин, бе толкова едро, че Кейт трябваше да роди с цезарово сечение. Затова насрочиха раждането няколко дни предварително, което, за съжаление, бе достатъчно дълго, за да даде възможност на Крейг да долети от Ел Ей, за да се присъедини към жена си, Кейт и мен за щастливото събитие.

Бях толкова щастлив, че дори не ми пукаше за присъствието му.

Бездруго умът ми беше зает с твърде много мисли.

Нужни ми бяха няколко дни, за да се оправя с полицията. Двамата с Греъм прекарахме дълги часове в участъка, разказвайки какво точно бе станало в онази нощ. Греъм обясни на ченгетата как Кърт го заключил в сандък, където можел да се задуши, ако не го бях освободил навреме.

Искаха да чуят откъде знаех как да направя бомба. Обясних им, че Кърт бе свършил по-голямата част от работата, а останалото съм научил от интернет. Впечатляващо е какво можеш да откриеш в наши дни в киберпространството.

Сега, след като Кърт вече бе мъртъв, не бе проблем да накараме хората от екипа му от специалните части да говорят откровено за него. Всички обрисуваха доста грозна картина. И почти всяко от ченгетата, които ме разпитваха, спомена, че съм извадил страшен късмет с оцеляването си.

Да бе, страхотен късмет!

Малко след като Йоши предаде в Токио информацията за това как Дик Харди бе успял да си осигури яхтата и луксозната къща в Далас, Харди бе изритан от „Ентроникс“.