Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Май да.

— Мога да се преоблека и да се срещнем долу — каза той.

— Глупости. Изглеждаш чудесно.

Лурдс й се ухили.

— Е, поне ще ми трябват обувки.

Беше готов за по-малко от минута.

Рязан, Рязанска област

Русия

19.08.2009

Отчаянието се редуваше с радостна възбуда, докато професор Юлия Хапаева седеше зад малкото бюро в сутерена, който бе наела от Рязанския университет за един от проектите си. Подземното помещение таеше хлад, от който не можеше да се отърве въпреки пуловера под лаборантската престилка.

Провери имейла си, без да се надява на отговор. За пореден път. Впери поглед в индустриално сивите стени и зачака програмата да източи последните съобщения.

Погледна часовника и откри, че е почти единадесет вечерта. Изстена. Беше си обещала, че тази вечер ще се прибере по-рано в общежитието, където бе настанена. Измъчваше я чувството, че е забравила нещо, макар да не можеше да определи какво точно. Семейството й беше в Казан. Не трябваше нито да готви, нито да пере. Нямаше нищо, което да я отвлича от проучванията й.

Работата по четиринадесет-петнадесет часа на ден в любимата й област беше почти като ваканция. На съпруга й това не му се нравеше особено, но я разбираше, тъй като самият той се чувстваше по подобен начин, докато работеше по някой от строителните си проекти.

Щастието й се бе усмихнало, когато приеха проекта й за изследване на наскоро откритите артефакти от разкопките на един хълм между реките Ока и Проня. Въпреки че районът бе отцепен през 2005 г. и забраниха по-нататъшните разкопки, доста от находките от първоначалните проучвания не бяха каталогизирани според изискванията.

И някои от тях излязоха на бял свят по-късно въпреки забраните.

Районът между двете реки беше контактна зона за безброй култури от късния палеолит чак до Средните векове. През 2003 г. археологът Иля Ахмедов, връстник на Юлия, беше открил останките от дървен комплекс, подобен на английския Стоунхендж. Учените смятаха, че той също е бил използван за наблюдаване на звездите.

Онова, което бе заинтересувало най-много Юлия (и я беше вбесило), бе глиненият цимбал, който в момента лежеше върху една от масите в лабораторията. Беше характерна сиво-зелена керамика, която й напомняше за деликатните китайски и японски музикални инструменти. Но върху него имаше надпис, който не можеше да разчете. Другите руски лингвисти, с които се беше свързала, също се оказаха безсилни.

Накрая направи няколко снимки на артефакта и ги изпрати на Томас Лурдс с надеждата, че познанията му по древни езици ще помогнат за разкриването на загадката.

Цимбалът беше открит прибран в предпазна кутия от кост. Сега парчета от нея лежаха около находката. Кутията или беше разбита, или просто се бе разпаднала през годините — не можеше да определи точно. Беше изпратила няколко парчета кост за радиовъглеродно датиране и очакваше резултатите. Артефактът беше стар. Може би дори невъзможно стар.

Компютърът й я информира с мелодичен звън, че е получила имейл. Беше от Тина Меткалф, асистентката на Лурдс.

Ръцете й трепереха, когато кликна върху файла.

Скъпа Юлия,

Съжалявам. Професора го няма. А знаеш как се оправя с имейлите.

Определено знаеше как Лурдс се оправя с имейлите. Не познаваше друг, който да се отвращава повече от електронната комуникация. Често двамата си разменяха дълги писма — естествено, по обикновената поща — и дискутираха находките, върху които работеха, и последиците от изследванията си. Пазеше всички писма, които бе получила през годините; всъщност дори бе използвала част от тях в лекциите по археология за горните курсове, които водеше в Казанския държавен университет.

Харесваше писмата му, харесваше и начина, по който той разсъждава. Съпругът й, който беше строител, понякога дори я ревнуваше. Но Юлия знаеше, че никоя жена не е в състояние напълно да завладее сърцето на Лурдс. Истинската любов на професора беше знанието и той щеше да прекара целия си живот в търсене на изгубеното в Александрийската библиотека. Никоя жена не можеше да съперничи на страст като тази. Въпреки това някои по-младички от време на време явно привличаха вниманието му, а понякога дори стигаха и по-далеч за известно време.

Помисли си, че ако имаше такава склонност, Лурдс би могъл без проблем да засенчи Дон Жуан.

Съобщението на Тина продължаваше:

Все пак ти пращам имейл адреса, на който би могла да го откриеш в Александрия.