Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Един от хората ми още повръща каша след онзи куршум в стомаха.

— Пука ли ти? — попита Мурани.

— Не — отвърна Галардо и го изгледа.

— Тогава продължавай да търсиш — каза Мурани и прегърна кутията със звънеца.

— Ще струва скъпо.

Кардиналът сви рамене.

— Ако ти трябват още пари, просто се обади.

Галардо кимна.

— И къде е този цимбал?

— В Рязан, Русия. Бил ли си там?

— Да.

Мурани не се изненада. Галардо беше обиколил доста места.

— Имам адреса на доктор Юлия Хапаева. Цимбалът е у нея.

Галардо кимна.

— Какъв доктор е?

— По археология.

— Май здравата се интересуваш от лингвисти и археолози.

— Точно при тях изникват тези неща. Нищо не мога да направя.

— Хапаева и Лурдс познават ли се?

— Да. Като колеги и като приятели. — Предварителните му проучвания бяха разкрили тази връзка. — Доктор Хапаева често се съветва с професор Лурдс.

— Значи имаме проблем. Връзката може да накара хората да започнат да се оглеждат — рече Галардо. — Първо Лурдс губи артефакт, а после Хапаева — ако успея, разбира се.

— Имам ти пълно доверие.

Галардо се ухили.

— Поласкан съм. Но въпреки това проблемът с връзката си остава. Хапаева разговаряла ли е с Лурдс за звънеца?

— Не.

— Има ли основания да подозира, че някой може да я потърси?

Мурани поклати глава.

— Кога тръгвам? — попита Галардо.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — отвърна кардиналът.

„Шератон Монтаза“

Александрия, Египет

19.08.2009

Почукването на вратата го изтръгна от тихото местенце, където се оттегляше по навик, когато разчепкваше някой особено заплетен проблем. От рязкото завръщане в реалността сърцето му бясно запрепуска. Хвърли поглед към прозорците на балкона. Нощта вече се бе спуснала над града. Беше късно. Особено за неканени гости.

Макар че нападението срещу телевизионното студио беше станало преди три дни и Лурдс имаше доверие в охраната на хотела, той изпита пристъп на паника. Изтика я насила в мрачното кътче на съзнанието, откъдето беше дошла. После се изправи, усещайки познатата болка в гърба и раменете от прекалено дългото прегъване пред бюрото.

Благодарение на екипа на Лесли Крейн разполагаше с увеличени снимки на звънеца. Беше ги залепил на стената над бюрото в хотелската си стая, после ги свали, за да се опита — засега неуспешно — да разгадае мистериозния надпис. Не се съмняваше, че в крайна сметка ще се справи, но явно щеше да му отнеме доста време.

Прекоси стаята бос, облечен в тениска и къси панталони. Спря, преди ръката му да хване дръжката, и се замисли докъде е стигнал предвид неотдавнашните събития. Отстъпи към дрешника до вратата. Пръстите му се обвиха около закрепената за стената ютия. Може и да не беше кой знае какво оръжие, но поне не се чувстваше чак толкова уязвим.

Ама че неандерталец се извъди! Знаеше, че не е така. Иначе разминаването на косъм със смъртта преди три дни нямаше да го тормози толкова много. Просто не беше достатъчно цивилизован — или глупав — да вярва, че александрийската полиция контролира нещата, независимо от твърденията й. Пазителите на реда все още нямаха представа кои бяха нападателите в телевизионното студио.

Или кой беше убил горкия Джеймс Кейл. Гледката на изгореното тяло с отрязани пръсти на едната ръка в болничната морга продължаваше да го преследва в сънищата. Беше отишъл заедно с Лесли и екипа й да идентифицира останките.

Чукането се повтори.

Лурдс осъзна, че се е скрил, но е забравил да отговори.

— Кой е?

Смути се от пискливия си глас. Сякаш пубертетът се завръщаше отново.

— Лесли.

След като вече знаеше кой е от другата страна, не беше чак толкова уплашен, че може да получи куршум в главата, докато гледа през шпионката. Надникна през мъничките лупи, не видя другиго, освен младата жена и отвори вратата.

Лесли беше облечена за жега — сандали, три четвърти панталони с бронзов цвят и зелено изрязано горнище без ръкави, което разкриваше деликатната диамантена обеца на пъпа й. Скъпоценното камъче сякаш му намигна. Беше изненадан. През последните три дни, прекарани с нея, изобщо не бе предположил, че тя може да носи подобно нещо.

Нещо абсолютно примитивно се размърда с интерес вътре в него, измествайки за момент всички мисли за мъртвия продуцент.

— Времето за гладене ли уцелих? — попита Лесли.

Объркан, Лурдс впери поглед в нея, без да разбира за какво става дума. После осъзна, че продължава да стиска импровизираното си оръжие.