Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Въпросът не даваше покой на Себастиан. Ако това наистина беше Едемската градина, както смяташе папа Инокентий XIV, какво можеше да стори той, щом бог е затворил пътя?

Поклати глава. Самото задаване на този въпрос бе светотатство. Ако бог е препречил пътя, значи той щеше да си остане препречен. И нямаше как да се премине.

— Отец Себастиан.

Разпозна името си сред гръмовния трясък на големите машини около себе си и се обърна. Един от младите мъже от инженерния екип стоеше пред него.

— Да?

— Трябва да си я сложите, отче. — Младежът посочи каската, която Себастиан държеше в ръцете си.

— Разбира се. Прав сте. Просто си мислех за бог. Никога не заставам пред него с шапка на глава. — Себастиан си сложи каската.

— Може би ще е по-добре да мислите за него на по-безопасно място.

Себастиан кимна, но не каза нищо. Младежът продължи по пътя си. След малко Себастиан отново се върна към наводнената пещера.

Още малко. Може би оставаха само дни преди да могат да влязат отново в залата. Честно казано, не знаеше дали да очаква това с нетърпение или да се страхува.

Околностите на Иле-Ифе

Щат Осун, Нигерия

11.09.2009

— Били ли сте някога в Иле-Ифе, Томас? — попита Исмаил Диоп, който седеше до Лурдс на средната седалка на четиригодишния джип.

Наташа пътуваше отпред до младия шофьор йоруба, който Диоп бе наел, след като кацнаха в Лагос. Там Наташа се бе сдобила с ловна карабина и кобури за пистолетите. Беше малко обидена, че никой от останалите не пожела да носи оръжие.

Лесли и Гари бяха седнали най-отзад.

Мощният джип се движеше по-добре, отколкото бе очаквал Лурдс, след като го видя. По-голямата част от боята му бе изпопадала през годините, но двигателят ръмжеше уверено и силно.

— Само веднъж — каза Лурдс. — Преди много време. Малко след дипломирането си бях поканен от една моя преподавателка. Беше от Нигерия.

— Повикала ви е за допълнително обучение ли?

Лурдс се ухили при спомена.

— Може и така да се каже. Тя беше много стриктна като преподавател. Никакви срещи със студенти. Завършилите обаче бяха съвсем друго нещо. — Озърна се през рамо, за да се увери, че Лесли е все още заета с Гари.

Младата жена сочеше маймуните — паяци и пъстроперите птици наоколо. Високата гора беше пълна с живот. Все още беше рано сутрин и дивите обитатели набавяха закуската си.

Хората в автомобила вече бяха приключили с храненето. Бяха разтурили лагера рано сутринта и след като хапнаха набързо, продължиха по пътя. През нощта Лесли бе научила доста за придвижването в спален чувал. Беше напуснала палатката на Лурдс преди Гари да се събуди, така че похожденията им вероятно все още бяха тайна за него. Наташа обаче беше край огъня и ги дари с изпепеляващи погледи заради нощните им лудории.

— А. Разбирам. Значи след дипломирането си сте били… честна плячка за професорката? — Очите на Диоп проблеснаха дяволито.

— Именно.

— Колко време прекарахте тук?

— Около месец. Пет седмици. Някъде там. Достатъчно, за да открием, че си подхождаме. Прекарахме си добре заедно.

— Но не достатъчно добре, за да стане постоянно?

— Не. — Лурдс поклати глава. — Не ставам за семейство. Твърде много обичам работата си.

Диоп кимна.

— Разбирам. И при мен се случи нещо подобно. Ожених се и се опитвах да дам всичко от себе си, но често се случваше да се разкъсвам между семейството и работата. Накрая жена ми ме остави заради друг, който беше по-склонен да се задържа у дома.

— Много жалко.

— Аз пък си мисля, че е за добро. И двамата сме по-щастливи от това. Сега имам три прекрасни дъщери и седем внуци, които мога да посетя, ако почувствам нужда от семейство. Мисля, че ме разбират повече, отколкото майка им.

Маймуни скачаха от дърво на дърво. Една антилопа замръзна край пътя с трептящи уши и побягна уплашено, когато джипът изрева край нея. Малко по-нататък шофьорът рязко зави, за да не блъсне един слон, който излезе на черния път към все по-рядко населения район.

— Човекът, при когото отиваме — продължи Диоп. — Оба на Иле-Ифе…

— Адебайо — каза Лурдс.

— Да — кимна Диоп. — Добра памет имате. Както и да е, този човек е много обсебен от старите обичаи. Сравнително късно е заел сегашния си пост, но винаги е бил пазител на барабана.

— Значи барабанът не е част от поста му?

— Не. Той се предава в рода му от поколения.

— От колко поколения?

Диоп сви рамене.

— Ако питате него, от самата поява на йоруба.