Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Значи от стотици години. — Вълнение обзе Лурдс. Знаеше, че Галардо е по петите им, но не го бяха виждали, откакто напуснаха Ил дьо Гори и той се почувства обнадежден. — Вярвате ли му?

— Отначало — не особено, но след като ми показахте снимките на звънеца и цимбала — много повече. Не съм специалист, но ми се струва, че знаците върху барабана са сходни с останалите.

Лурдс се размърда нетърпеливо на мястото си. По-голямата част от вчерашния ден бяха прекарали на път, отначало със самолет, а след това с джипа. Нощната среща с Лесли беше отпускаща, но той бе погълнат от любопитство. Днес нетърпението му се засилваше още повече.

— Говорите ли йоруба, Томас?

— Сносно — отвърна Лурдс. — Преподавателката ми беше йоруба и работехме с техни артефакти.

— Това е добре. Адебайо говори малко английски и повече арабски, както се налага на мнозина от района, за да вършат работата си, но разговорът може да се окаже мъчително бавен. Освен това ще го впечатлите повече, ако говорите на неговия език.

— Колко още остава?

— Не много. Не отиваме в самия град. Адебайо живее в малко селце северно от Иле-Ифе. Пътува до града при нужда, когато трябва да се чуе гласът му. Но нека това не ви заблуждава. Той е образован човек.

— По-бавно — каза Галардо на Ди Бенедето, който караше купената в Лагос „Тойота Ленд Крузър“. — Не искам да се приближаваме прекалено много. — Погледът му следеше монитора на лаптопа в скута на мъжа до него.

Екранът показваше карта на района, през който пътуваха. Син триъгълник отбелязваше местоположението на Лурдс. Един от наетите от Галардо компютърджии беше успял да проникне в клетъчния му телефон и да следи GPS локатора, стига устройството да бе включено. Следяха и телефона на Лесли Крейн. Все още нямаха успех с телефона на рускинята.

Червеното квадратче зад синия триъгълник отбелязваше местоположението на самия Галардо. Малкият сателитен приемник беше монтиран върху прът на бронята на автомобила и ги свързваше с намиращите се в геостационарната орбита спътници.

Ди Бенедето кимна и намали скоростта.

Галардо се обърна назад към трите други коли, превозващи малката армия наемници, които бе подбрал в Лагос. Имаше бели, черни, китайци и араби — наистина пъстра колекция. Мъже като тях винаги можеха да се намерят в подходящите барове. Африка се разкъсваше от войни и алчност. Бойните псета винаги се навъртаха в близост до горещите места.

Всички бяха въоръжени до зъби.

Галардо се настани удобно в седалката си и усети как дневната жега се засилва. Беше сигурен, че остава още малко. Щеше да вземе инструментите. После онази червенокоса кучка щеше да си получи заслуженото.

Северно от Иле-Ифе

Щат Осун, Нигерия

11.09.2009

Селото се състоеше от пръснати колиби и малки къщички, построени от всевъзможните материали, до който обитателите им бяха успели да се доберат. Тук-там се виждаше и някой ламаринен покрив, но повечето постройки бяха покрити със снопи трева. Около домовете бродеха кози, кокошки и овце. По клоните зад къщите висеше пране.

Шофьорът спря джипа в центъра на селото. Момиченце на не повече от четири или пет годинки се отдели от майка си и изтича с викове, за да привлече вниманието на баща си.

— Виждате ли? — тихо рече Диоп. — Ето какво ще изпуснете, ако не създадете семейство.

— Все още ми е рано — отвърна Лурдс. — Не съм изживял детството си.

Очите на Диоп проблеснаха.

— Не. И подозирам, че няма и да излезете от него. Ще влизате от едно приключение в друго и те ще отвличат вниманието ви.

Лурдс си помисли за Александрийската библиотека. Все още се надяваше, че не всички нейни книги и свитъци са изгубени. Искаше да ги открие. Може би именно това желание нямаше да му дава покой през целия му живот.

Слезе от колата, схванат и натъртен. Знаеше, че това се дължеше както на спалния чувал, така и на любовните игри с Лесли. Май беше малко остарял за упражнения на гола земя.

Мъжете, жените и децата от селото ги наобиколиха развълнувано. Заговориха на няколко диалекта, мъчейки се да намерят общ език с новодошлите. Накрая разпознаха английския, но имаха само основни познания по този език.

Въпреки това се оправяха с него много по-добре, отколкото средностатистическият англоезичен турист би се справил с наречието йоруба.

Лурдс обаче не беше средностатистически англоезичен.

Бъбреше леко и непринудено с тях на родния им език. Макар да бяха минали години, откакто го беше ползвал за последен път, думите се завръщаха почти несъзнателно. Винаги беше знаел, че има талант за езици. Не само ги овладяваше бързо, но и ги възстановяваше светкавично, когато отново имаше нужда от тях — без значение колко време бе минало от последния път, когато ги беше използвал.