Фредерик Форсайт - Кобрата

— Искам да се помоля, синко. Ела пак след два часа.

Деверо си поръча лек обяд под навеса в заведение на една от малките улички, започващи радиално от площада. Когато се върна, водачът на йезуитите в Колумбия бе взел решение.

— Не мога да разпоредя онова, което искаш. Но мога да обясня на енорийските свещеници какво ти е нужно. Стига да не се нарушава святата неприкосновеност на изповедта, нека преценяват сами. Можете да раздадете малките си машинки.

Измежду всичките си колеги в Картела онзи, с когото Алфредо Суарес трябваше да работи в най-тясно сътрудничество, бе Хосе-Мария Ларго, който отговаряше за пласмента. Ставаше дума за това да се държи отчетност за всяко карго, до последния килограм. Суарес можеше да изпраща стоката, но беше жизненоважно да се знае колко е пристигнало в точката на предаване на закупуващата мафия и каква част е била прехваната от органите на закона и реда.

За щастие всеки голям успех по залавяне се разтръбяваше незабавно по медиите от ПОО. Те искаха заслугите и очакваха похвали от правителствата си, като се възползваха от всичко това, за да си увеличат бюджета. Правилата на Ларго бяха прости и налагани с желязна неумолимост. На големите купувачи се позволяваше да заплатят 50 % от цената на доставката (това беше и цената на Картела) при самото й заявяване. Остатъкът се изплащаше при получаване и това бе моментът на смяна на собствеността. От друга страна, малките играчи трябваше да платят цялата стойност наведнъж.

Националните банди, групировки и мафии можеха да налагат астрономически цени на улицата и това си бе тяхна работа. Ако бъдеха небрежни, допуснеха сред хората им да бъдат внедрени информатори или загубеха по някакъв начин стоката… е, това също си беше лично техен проблем. Но конфискуването на товара след предаването му не ги освобождаваше от задължението да заплатят остатъка.

Имаше един преходен период, през който, след като чуждестранните банди все още дължаха 50-те процента, но по някаква причина загубеха стоката си в резултат на полицейска операция и откажеха да платят, се налагаше да се използва принуда. Дона беше непреклонен относно стойността на ужасните уроци, които трябваше да се дават заради другите. А и Картелът беше наистина параноичен по отношение на две неща: кражбите на активи и предателството от информатори. Това не се прощаваше, не се забравяше и цената на възмездието бе без значение. Такъв бе законът на Дона… и този закон работеше.

Суарес можеше да разбере с точност до килограм каква част от неговите доставки е прехваната преди пункта за предаване единствено от разговор с колегата си Ларго. Само това можеше да му подскаже кои методи на изпращане имат най-голям шанс да пробият и кои не.

По негова оценка към края на 2010 година прехващането успяваше в 10–15 % от случаите. Това се смяташе за приемливо, но той не спираше да мечтае да свали загубите от прехващане до едноцифрен процент. Ако кокаинът се прехващаше, докато все още бе собственост на Картела, загубата бе изцяло тяхна. И това никак не се нравеше на Дона.

След влизането в новото хилядолетие предшественикът на Суарес — отдавна разчленен и изгнил под основите на някой от по-новите жилищни блокове — бе заложил изцяло на подводниците. Действително оригиналната идея включваше построяването в скрити из джунглите речни докове на задвижвани от дизелови двигатели подводници, които можеха да поемат екипажи от по четирима и товар до десет тона, включително храна и гориво, след което се потапяха на перископна дълбочина.

Не се спускаха дълбоко. Не се налагаше. Над водата се показваше „мехурът“ на купол от перспекс, през който надничаше главата на капитана, водещ съда. Отделно стърчеше тръба за засмукване на въздух за екипажа и двигателя.

Идеята бе тези невидими подводници да се прокрадват бавно покрай крайбрежието до Северно Мексико и да доставят там огромни количества стока на мексиканските мафии, които довършваха работата чрез контрабандирането на стоката през границата с Щатите. И това бе работило прекрасно… известно време. След това се бе разразила катастрофата.

Геният зад проектирането и изработването им бе Енрике Портокареро, представящ се за дребен ловец на скариди по крайбрежието южно от Бонавентура. Но един ден полковник Дос Сантос се бе добрал до него.

Дали Портокареро бе „пропял“ под натиск, или обискът на жилището му бе довел до разкриването на някакви следи, така и не се разбра, но скоро след това бе разкрита основната база за строеж на подводниците и флотът нанесе удар по нея. Когато капитан Герман Бореро си свърши работата, от шейсетте корпуса в различна фаза на строеж бяха останали само димящи развалини. Загубата за Картела бе неизчислима.